Да-а-а, по един или по друг начин Паоло винаги беше на загуба.
— Чао, татко!
Баби и Даниела слязоха от колата, помахаха и се отдалечиха. Баби изкачи още няколко стъпала. Обърна се. Мерцедесът беше вече далеч. Хукна надолу и за беда се натресе на Падина.
— Ей, къде си се разбързала?
— Тръгвам със Степ.
— Вярно ли? Къде ще ходите?
— И аз не знам, най-напред ще закусим. Тая сутрин ми беше толкова напрегнато, че не успях да хапна. За пръв път се чупя от училище!
— И аз бях така първия път — засмя се Палина. — Но сега вече… майка ми я подписвам по-добре, отколкото тя самата!
Моторът на Степ спря с пукот до тротоара.
— Тръгваме ли?
Баби погледна усмивката му, широките му рамене… и едва сега разбра колко много е искала да го види. Целуна бързо приятелката си и седна зад него. Сърцето й биеше до пръсване.
— Внимавай, Палина! Отбелязвай кого изпитват.
— Слушам, шефе!
— И да не ме издадеш, чу ли?
Е, това беше. Хондата подскочи напред и се понесе далеч от училището, от скучните часове и от Джачи.
Палина ги погледа със завист и се отправи към входа, без да забележи, че някой я наблюдава. Малко по-нагоре една повехнала ръка, украсена със старинен пръстен с виолетов камък в средата, отпусна завесата.
Момичетата от трети „Б“ курс изглеждаха притеснени — имаха италиански и Джачи се канеше да изпитва. Беше странно развеселена и това не предвещаваше нищо добро.
Първо провери присъстващите. Липсваше едно момиче, чиято фамилия започваше с „К“. Джервази също я нямаше.
— Ломбарди?
Палина подскочи:
— Да, госпожо?
— Джервази защо не е на училище?
— Ами… снощи се чухме по телефона… каза, че нещо не й е добре и…
Джачи я изгледа и присви очи.
— Благодаря ти, Ломбарди, седни си. Илари…
— Тук!
Учителката погледна към класа и срещна погледа на Палина, която се изчерви и сведе глава притеснено. На чина й още се мъдреше надписът, който лично беше издълбала: „Палина и Поло forever!“ Къде ли е Баби сега? Прииска й се да е на нейното място, само че с Поло — все пак „красотата е в очите на гледащия“… Любимият й цитат.
Джачи затвори дневника и започна да говори. Беше твърде весела. Докато крачеше между чиновете, един слънчев лъч попадна върху старинния пръстен на лявата й ръка, а той откликна с виолетов отблясък.
Отдалечаваха се от шумовете на пробуждащия се град. От сладкарница „Еуклиде“ поеха нагоре по рампата, после вдясно срещу сервиза за гуми, след чешмата завиха по малката стръмна уличка и запълзяха нагоре към кулата. Наоколо се ширеха поляни, потънали в зеленина. Отклониха се от асфалтовия път. Мотоциклетът превиваше златистите класове, които зад него се изправяха отново, дръзки и наперени. Топлият вятър галеше житните ниви като ръката на пианист.
Спряха зад хълма, близо до кулата. Долу, в ниското, едно дремещо куче наглеждаше няколко проскубани овце. Овчар по дънки слушаше малък раздрънкан транзистор, пушейки трева. Баби отвори чантата си и извади голямо английско знаме.
— Купих го в Портобело, ходих там по линията на Education First. Помогни ми да го постеля. Ти бил ли си в Англия?
— Не, никога. Хубаво ли е?
— Много. Изкарах един месец в Брайтън и още няколко дни в Лондон.
Изтегнаха се върху знамето и тя продължи да разказва за своите пътувания. Явно беше ходила на много места… По едно време Степ кротко заспа.
Като се събуди, Баби я нямаше. Той скочи и се озърна. Ето я, малко по-надолу по хълма. Нежните й решителни рамене… Тръгна към нея, повика я, но тя не го чуваше — слушаше своето Sony. Погледът й не обещаваше нищо добро.
Степ седна до нея, без да обели и дума. Накрая Баби не издържа и свали слушалките.
— Как можа да заспиш, докато ти разказвах! Значи ти изобщо не ме уважаваш!
— Е, хайде сега! — Степ се усмихна виновно. — Значи просто, че не съм се наспал.
Толкова беше красива! Като се ядосваше, държеше брадичката си изправена и изглеждаше малко смешно. Косата й блестеше като буйни морски вълни, а тъмните корени бяха мокър пясък, изкопан от невинно дете. Решителните й вежди напомняха разтворените криле на чайка, устремена над синия океан на очите й. Ами миглите й, златистата кожа, нацупените й устни… Степ се наведе и я погали, но Баби се дръпна: