— Остави ме!
— Не мога. По-силно е от мен. Трябва да те целуна.
— Казах остави ме! Сърдита съм ти!
Той доближи устните й.
— После ще те изслушам… и за Англия, и за Лондон, и за всичко…
— Да си слушал навреме!
Степ я издебна и я целуна. Последва нежна борба, но накрая Баби се предаде.
— Не е честно… — прошепна.
— Така е.
— Не ми харесва, когато си груб.
— Няма вече, обещавам.
— Не ти вярвам!
Тя го удари с юмрук, той прие удара и потъна заедно с нея сред меките класове.
Над тях — слънцето и синьото небе. Мълчаливи свидетели. Малко встрани — изоставеното английско знаме. Степ докосна блузката й и спря колебливо. Погледна я. Затворените й очи изглеждаха спокойни. Откопча едно копче, после следващото — бавно и нежно, сякаш се страхуваше да не разруши магията на този миг. Ръката му се спусна по бедрото й. Баби не го отблъсна, целуваше го, притискаше се все по-силно към него. Усети аромата на парфюма й, затвори очи. За пръв път всичко му се струваше различно. Не бързаше, изпитваше странно спокойствие. Отворената му длан се плъзна по гърба й, надолу по меката вдлъбнатинка до ръба на полата. Леко изкачване обратно нагоре, началото на сладко обещание. Спря. Две малки дупчици го накараха да се усмихне… както и целувката й, още по-страстна. Продължи да я гали нежно, движейки пръсти нагоре, докато стигна до едно тънко ластиче, облечено в дантела. „Как ли се разкопчаваше? Две телени копчета? Две закопчалки във формата на полумесец, които влизат една в друга? Едно метално S, което се закопчава отгоре?“ — Поколеба се. Баби се откъсна от целувката му и го погледна с любопитство.
— Майната му, как се разкопчава това?
Тя поклати глава.
— Ама че просташки език! Не обичам да ми говориш така!
Неочаквано тайната се разкри — двата малки полумесеца се разделиха и дланта му преброди целия й гръб чак до шията, без никаква пречка.
— Извинявай…
Той ли каза това?! Поиска й извинение?! Усети, че гали гърдите й, откри и там едва доловимия знак на желание и се спусна бавно надолу, към гладкия й корем.
Тогава ръката й решително го спря. Степ отвори очи.
— Не — каза Баби.
— Какво „не“?
— Не. — Тя се усмихна.
— Защо?
На Степ изобщо не му беше до смях.
— Защото не искам и толкоз!
— Ама има ли някаква причина? Да не би да си…
— Не, няма причина. Като се научиш да ми говориш прилично, тогава… може би.
Степ се тръшна по корем и започна да прави лицеви опори. Една след друга, все по-бързо, без да спира.
— Не мога да повярвам! Кажи ми, че не е вярно! Намерих я!
Баби закопча сутиена си.
— Какво си намерил?
Той продължи на една ръка, после легна и се ухили.
— Ти… не си го правила никога!
— Ако се чудиш дали съм девствена, отговорът е „да“. — Тя се изправи и изтупа полата си. Няколко тревички паднаха на земята. — А сега ме закарай обратно.
— Ти какво, ядоса ли се? — Степ понечи да я гушне.
— Остави ме. Груб си, не ми е приятно така. — Освободи се от прегръдката му и тръгна бързо към английското знаме.
Той я настигна.
— Чакай де, защо ми се сърдиш сега? Извинявай!
— Какво каза?
— Много добре чу.
— Не, повтори го!
Степ се огледа ядосан и пак се обърна към нея:
— Извинявай! Сега доволна ли си? Аз пък се радвам, че не си го правила.
Баби се наведе, сграбчи английското знаме и го изтупа.
— Така ли? И защо?
— Ами… защото така.
— Защото мислиш, че ще си ми първият?
— Виж какво, извиних се, какво повече искаш? Ей, ама много е трудно с тебе!
— Мир? — Тя му подаде единия край на знамето. — Помогни ми да го сгънем.
Отдалечиха се един от друг, изпънаха го, после се приближиха отново.
Качиха се на мотоциклета, без да говорят. На хълма останаха смачканите класове и един прекъснат разговор. За пръв път бяха заедно, а Степ вече два пъти й се извини. Прегърна го, изпълнена с щастие. Сега беше спокойна, не мислеше за нищо. Не знаеше, че един ден, много скоро, ще довършат започнатото.
40.
— Спри! — извика Баби и стисна силно краката на Степ.
Моторът почти закова на място при тази команда.