Стефано допи последната глътка и благодари на човека, който си взе празната чаша. Опита се да стане, но краката му отказваха да го слушат. Някой се втурна да го задържи.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Добре съм, наистина. Благодаря ви. — Изтупа се от прахоляка, обърса носа си с разкъсания си пуловер и пое дълбоко дъх. Наведе се да вдигне веспата. Внимателна женска ръка взе шапката и му я подаде.
— Съжалявам.
„Ана-Лиза! Върнала се е!“
— А, не се притеснявай. Ти не си виновна. Трябва да си ходя.
Сложи си шапката и възседна скутера. Чувстваше се смешен с тези подути устни и насинено око, с мръсни дрехи и — сякаш това не стигаше — с шарена шапка, побита с боклуци.
Веспата се задави, но накрая запали. Отдясно вибрираше повече от обикновено, беше ударена.
— Виж какво, може ли да ти звънна довечера?
— Както искаш… — Ана-Лиза се наведе напред и докосна ръката му, но се отдръпна веднага, защото видя обеления му юмрук.
— О… Извинявай.
Той се опита да се усмихне.
— Нищо ми няма. — После включи на първа и без да поглежда назад, се спусна по нанадолнището.
Пак долу.
Една кибритена клечка се запали и освети цигарата на Скело.
— Трийсет!
Клечката литна като комета и малкият й пламък угасна, следван от струйка дим.
— Трийсет и едно!
Поло изви ръце. Една капка пот тръгна от косата му, спусна се върху големия му нос и като стигна до горната устна, се задържа там за малко. После се откъсна, падна на мрамора и се пръсна до другите.
— Трийсет и две!
Скело се усмихна, дръпна от цигарата си и седна на една ниска колона.
— Добре, момчета, много добре! Карате я страхотно. Продължавайте все така!
Поло се спусна твърде бързо, не успя да спре навреме и тупна на земята.
— Двама по-малко! Рано ви похвалих.
— Мамка му! — изръмжа Поло, подпря се и видя Луконе, който се смееше: — Много чекии, а?
— Трийсет и три! Трийсет и четири!
Сякаш отпадането на Поло им вдъхна нови сили.
Той се надигна:
— Майната ви, бях много уморен!
Приближи се до Скело и му взе една цигара. Скело не каза нищо, освен:
— Трийсет и пет!
Поло смукна дълбоко от цигарата.
— Знаеш ли защо съм така? Защото Карлона ме източи вчера.
— Трийсет и шест!
Всички се подчиниха, включително и Луконе, който ходеше с тази Карлона вече повече от една година. Скело веднага му се притече на помощ:
— А, така ли? И как беше? Трийсет и седем!
— Е, знаеш я к’ва е! С тия цици! Вчера пристигна у нас и… как да й устоя…
— Трийсет и осем!
Луконе се оттласна по-бързо от другите.
— И какво стана? Разказвай. Трийсет и девет!
Поло вдигна цигарата към небето и се заклати, сякаш разказваше еротичното си преживяване на Луната.
— Ами тя почука на вратата, а аз бях по гащи, с бира в ръка. Не съм очаквал подобно нещо! Като се заклати с оная ми ти руса коса… — Той разкърши снага, за да покаже. — Парфюмът й се носи из стаята, тя ме гледа предизвикателно…
— Четирийсет!
— И си разкопчава блузката и измъква огромните си цици и вика: „Вземи ме, твоя съм!“ — Поло изведнъж стана сериозен. — Но ти ме знаеш, нали…
— Разбира се! Четирийсет и едно! И после?
— Казвам й: „А за Луконе не мислиш ли?“ А тя: „Не ме интересува тоя задник, искам теб!“ Е, това е разбираемо, нали…
— Разбира се. Четирийсет и две!
— Захвърлих значи кутията, награбих Карлона, изстрелях й една целувка в устата и пъхнах ръце между…
— Ще ти изстрелям аз на тебе знаеш ли к’во!
Луконе се изправи и го подгони с пламнало лице. Пухтеше като бик. Поло слезе от козирката и продължи оттам:
— Та значи хванах я за ушите… — Той вдигна ръце, сякаш държеше за ушите въображаемата Карлона. — И… бум! — Тласна тялото си напред. — Пробих я!
При тези думи Луконе скочи от козирката и закрещя като луд:
— А-а-а-а!
Приземи се близо до моторетките на момичетата и хукна след Поло.
— Ще ме хванеш за оная работа! Правил съм бил много чекии, а?
— Ще те убия!
Изчезнаха между колите в дъното на улица „Ячини“.
— Четирийсет и три!
Степ се спусна бавно надолу. На няколко сантиметра от студения мрамор притвори очи, събра сили и се издигна, като погледна пред себе си. В дъното на улицата Поло и Луконе обикаляха около един червен голф. Луконе финтираше. Зави надясно и после веднага се изстреля вляво, като се мъчеше да хване Поло, който изтича от другата страна на колата, опря се на предницата й и започна да го дразни. Степ не чуваше какво му казва, но можеше да си представи. Беше същата история, както тогава, когато за пръв път ги видя във фитнеса.