Натрапницата настъпваше заплашително и Баби се опита да я оттласне:
— Остави ме на мира, няма да се разправям с теб.
— Ти какво, посягаш ли ми?! — Мадалена блъсна силно ръката й.
— О, я стига! Тръгвам си. Степ! — Баби се обърна, но точно в този миг усети мощен юмрук под лявата си скула. Последва ритник в корема. Тя понечи да направи няколко крачки назад, но я застигна втори ритник, този път в задника.
— Къде си мислиш, че ще отидеш, а кучко такава?
Тогава срещна погледа на Степ. Някой я дръпна яростно за косата и тя пристъпи напред с наведена глава, влачена от онази подивяла фурия, която я обсипваше с юмруци. Пред очите й падна черно перде. Протегна ръце и сграбчи якето на Мадалена, заблъска я с всичка сила, все по-наблизо, все по-бързо, без да вижда накъде отива, без да осъзнава какво прави. Чу се трясък на желязо и сега отново беше свободна да си поеме дъх. Мадалена беше паднала по гръб, повличайки върху себе си един Boxer и един стар мотор Si. Мърлявото му колело въртеше ръждивите си спици отгоре й, тежката рамка не й позволяваше да помръдне. Баби усети как душата й се надига като море, докосна зачервеното си лице, чу задъханото си дишане, скочи върху Мадалена и я заудря с животински бяс, налагайки където свари — крещеше, дърпаше я за косата, дереше я с нокти и по шията й оставаха дълбоки следи.
После две силни ръце я сграбчиха и я помъкнаха назад. Последният й ритник улучи един SH 50, който се стовари бавно до безпомощната й жертва.
— Ох, моторетката ми… — простена някой.
Всички мълчаха и гледаха. Тя се остави на тези познати ръце и изведнъж избухна в нервен смях, но от устата й не излизаше нито звук. Затвори очи. Виеше й се свят, сърцето й биеше до полуда. Опомни се чак на булевард „Франча“, седеше върху синята хонда на Степ.
— Ела тук. — Той й помогна да слезе, бяха на моста. Приближи се до чешмата, намокри шала си и избърса лицето й. — Мина ли ти? Значи мразиш насилието, а? Добре че те дръпнах навреме, иначе щеше да я убиеш на място.
Баби го погледна, направи една крачка към него и… се разрида истерично. Сякаш нещо в нея се скъса и сълзите избиха навън, буйни и неудържими. Степ я прегърна, не знаеше какво да направи.
— Хайде стига сега, ти не си виновна. Оная нарочно те предизвика.
— Не исках да се бия с нея, наистина… не исках…
— Знам, знам.
Той сложи ръка под брадичката й, улови една малка солена сълза и повдигна лицето й. Баби отвори очи, подсмръкна, примигна и се разсмя. Степ се приближи бавно до устните й и ги целуна. Сториха му се по-меки от обикновено — топли, покорни.
— И стига си ревала! — Отмести я и скочи върху парапета. — Ако не млъкнеш веднага, се хвърлям в реката. — Направи няколко заплашителни крачки по ръба на мрамора и разпери ръце. — Ще млъкнеш ли, или…?
Под него реката се носеше спокойна и тъмна. Баби го погледна уплашено, но продължи да хлипа.
— Слез оттам… моля те.
— А ти спри да ревеш!
— Не зависи от мен…
— Тогава чао.
Той скочи в бездната и Баби стреснато се надвеси над парапета.
— Степ! — Кресна тя и погледна надолу.
Не се виждаше нищо, само бавната мътна река.
— Бр-р-р–р! — Степ се появи изпод моста и я хвана за яката. — Как само се върза!
— Луд ли си?! Не понасям такива шеги!
— Е нали трябваше да те стресна, за да спреш да ревеш.
— Това се прави за хълцане!
— А ти не хълцаш ли? Хайде, ела. — Той й помогна да прескочи парапета.
Седнаха на малкия мраморен ръб. Далеч под краката им ехтеше напевният шепот на реката и се виждаше осветеният булевард „Олимпика“. Целунаха се отново, изгарящи от желание. Той разголи гърдите й, разкопча ризата си. Останаха така, вдишвайки аромата си, слушайки биенето на сърцата си, после Баби легна в скута му, а той погали косата й. Погледът й се спря на един надпис, който я порази: „Обичам те, сърничке!“
— Ти никога не би направил такова нещо за мен…
— Аз бих написал друго. Нещо от този род. — Той посочи бялата колона отсреща, където някой беше направил дръзка поправка: „Катя има второто най-хубаво дупе в Европа.“ „Второто“ беше вмъкнато отгоре. — Явно твоето е първото.
— Мръсник! — Баби го перна с юмрук.
— Ти нещо много взе да се биеш! Да не ти стане навик…
— Не обичам такива шеги.
— Добре, няма вече.
Степ се опита да я прегърне, но тя се дръпна. Накрая все пак се предаде, повярвала на поредното му обещание.