Баби надигна глава и го спря.
— Какво има?
— Ш-ш-ш-шт! — Тя се подпря на лакът и остана така неподвижна.
Далечен шум, добре познато скърцане на гуми — пежото влезе в гаража на заден ход.
— Майка ми! Бързо!
Тъкмо беше изпънала покривката на леглото, когато някой почука на вратата.
Беше Даниела.
— Баби, мама си идва!
— Знам, Дани, знам.
Приведе се в приличен вид и излезе, дърпайки зад себе си Степ, който уж се съпротивляваше:
— Не, аз настоявам да говоря с нея! Трябва да изясня веднъж завинаги това положение! — На лицето му грееше нахалната му усмивка.
— Престани да се правиш на идиот! Бързо, мини оттук, за да не те види.
Отведе го в хола и оттам излязоха във фоайето. Асансьорът гледаше право към двора.
— Настоявам за лична среща с госпожа Джервази!
Баби го блъсна напред.
— Изчезвай!
В този момент другата врата се отвори, Рафаела стовари торбите с покупките върху масата в кухнята и наостри уши.
— Баби, ти ли си? — Веднага отиде в хола, където дъщеря й вече беше включила телевизора.
— О, здрасти. Гледам филма.
Но руменината по бузите й я издаде. На Рафаела това й беше напълно достатъчно. Тя отвори прозореца със замах и видя отдалечаващия се мотоциклет.
В коридора се размина с Даниела.
— Дани, някой да е идвал у нас?
— Откъде да знам!
Да, нямаше смисъл да пита. Отиде в стаята на Баби, огледа се. Всичко си беше на мястото, леглото беше съвършено изпънато. Докосна го — стори й се хладно. Въздъхна с облекчение и отиде в спалнята. Преоблече се и седна, без да подозира, че точно там собствената й дъщеря допреди малко се е натискала с онова противно момче.
По-късно се върна Клаудио. Поговориха си надълго и нашироко за извинителната бележка, за десетте милиона, за поведението на Баби през последните дни. Когато най-после той успя да заеме мястото си пред телевизора в очакване на вечерята, жена му го извика от кухнята.
— Какво има пак?
— Погледни! — Тя сочеше кофата за боклук, където се мъдреха две празни кутии от бира.
— Е, голяма работа, пили са бира.
— Онова момче е било у нас днес следобед, сигурна съм!
— Кое момче?
— Онова, дето счупи носа на Акадо. Стефано Манчини. Заради него дъщеря ти е избягала от училище. Той е виновен за всичко. Води я да се състезава с мотори, кара я да фалшифицира извинителни бележки… Вчера видя ли с каква синина се прибра? Сигурно даже я бие!
Клаудио онемя. „Възможно ли е да я бие?!“ Трябваше да предприеме нещо. Ще предприеме, да.
— Ето — продължаваше Рафаела.
— Какво е това?
— Номерът на мотора му. Ще се обадиш на Давионе, ще му обясниш за какво става дума, нека ти каже адреса му.
— Ти откъде го имаш?
— Нали го видях пред училището, запомних го без грешка.
Клаудио пъхна листчето в портфейла си и закрачи към хола.
Отпусна се пред телевизора. Млада двойка разказваше проблемите си на някакъв мъж с дълга коса. Как може да се обясняват пред всички?! Той не успяваше дори насаме… Ще отиде да поговори с това момче, какво пък… най-много да си изкара боя като Акадо. После ще лежи в същата болница и ще си правят компания.