Започна поредната доза реклами, един професор по изкуствата заговори за полезните свойства на бирата. Клаудио си извади портфейла и се пресегна към телефона. „Стефано Манчини. Това момче вече ми струва десет милиона и две бири.“ Набра приятеля си Давионе. Докато чакаше да отговори, мислеше за Рафаела. „Невероятна жена! Видяла мотора и хоп! — запомнила номера. — А той караше мерцедеса повече от година и още не знаеше своя.“
— Ало, Енрико? Здравей! Клаудио се обажда.
— О, как си? Радвам се да те чуя.
— Виж, извинявай, че те безпокоя по това време… Трябва да ми помогнеш по един личен въпрос.
„Дано да не се съгласи…“
— Разбира се, кажи какво има.
„Ей това е — когато не искаш, всички са готови да ти услужат.“
45.
Стори й се, че сънува, но май наистина някой почука по щората. Да не би да е вятърът? Ето пак, малко по-силно, като сигнал. Баби стана и се приближи до прозореца, а там, осветен от бялата кръгла луна, беше той.
— Степ! Какво правиш тук? Как се качи?
— Много лесно. Прескочих оградата и изпълзях по тръбите. Хайде, чакат ни.
— Ама… трябва да се облека…
— За какво ти е, отиваме съвсем наблизо.
— Нямам нищо под нощницата!
— Още по-добре.
— Много смешно. След малко се връщам.
Тя притвори прозореца, седна на леглото и се облече набързо. Сутиен, бикини, блуза, джинси. Обувките Tobacco.
— Само че аз не мога да сляза оттук, ще минем през хола. Ела.
Преведе го през мрака на заспалата къща, деактивира алармата и взе ключовете. Задържа вратата до последно, за да не се чуе шум, после с леко тракване тя се затвори зад тях.
Спуснаха се по стълбите, метнаха се на мотора и потеглиха със загасен двигател. Като се отдалечиха достатъчно, Степ запали и даде газ. Полетяха напред, свободни да отидат където поискат.
— Къде сме? — Баби слезе от мотора и се огледа.
Степ извади нещо от багажника.
— Ще видиш. Само не вдигай шум.
Озоваха се на улица „Дзандонай“, над църквата. Минаха през малка желязна врата и повървяха по една тъмна алея между избуяли храсти. Ръката му повдигна някаква скъсана мрежа и Баби се провря отдолу, като внимаваше да не се одраска. След малко стъпиха върху прясно окосена трева.
— Ама къде отиваме?
— Ш-ш-ш-шт!
Прескочиха ниска ограда, чуваше се далечен смях. Степ я прегърна и я поведе към огромен басейн, в който плуваха няколко яки момчета. Водата плавно се надигаше и изчезваше зад малка решетка.
— Ела.
Приближиха се, три-четири мокри лица ги поздравиха и Баби разбра — това бяха приятелите на Степ. Вече знаеше как се казват: Сицилианеца, Хук, Бъни… или по-скоро Андреа, Фабио, Марко. Там беше и Поло, а ето я и Палина.
— Леле, не вярвах, че ще дойдеш! Значи загубих баса!
— Видя ли! — дръпна я Поло. Тя се опита да го потопи под водата, но не успя.
Отдалечиха се, като се пръскаха закачливо. Баби се зачуди за какво точно е бил басът, но после се сети, че има много по-важен проблем.
— Но аз не си нося бански!
— И аз не си нося — успокои я Степ. — Не се притеснявай, всички тук са по гащи.
— Ама… студено ми е… — измънка неубедително тя.
— Донесох две хавлии. Хайде, не си измисляй извинения. — Той съблече якето си. След малко всичките му дрехи бяха на купчина на тревата. — Действай, докато не съм те хвърлил в басейна.
Тя го погледна. За пръв път го виждаше гол. Сребърната светлина подчертаваше мускулите му. Съвършен корем, релефни гърди. „Наистина е за шест плюс.“
След малко и двамата бяха във водата.
— Бр-р-р! Студено!
— Сега ще се сгрееш. Само не се гмуркай с отворени очи, защото е пълно с хлор. Това е първият отворен басейн в зоната, знаеш ли? Нещо като откриване на сезона…
— Напомня ми за документалните филми на Брус Уебър, дето семейство Дилан отива на вилата…
— Документалните филми на кой?
— Брус Уебър.
— Не го знам тоя. Ела!
Приближиха се до ръба на басейна, където бяха наредени бутилки. Степ й подаде една.
— О-о, мерси, аз не пия.
— Хайде де, ще те сгрее.
Тя пое бутилката с две ръце и я надигна. Газираната течност погали гърлото й.
— Не е лошо.
— Че как ще е лошо, това е шампанско!