— Е, тук е много по-добре, защото се оцветява с машинка.
— Ами ако не е стерилизирана?
— Стига си се панирала.
„Не съм се друсала, не съм правила секс… — помисли си Баби. — Трябва да съм голям карък, за да хвана СПИН от татуировка.“
— Тук е.
Спряха пред някаква колиба. Морският бриз движеше бавно тръстиките, които покриваха ламаринения й покрив. На прозорците имаше цветни стъкла. Вратата беше от тъмно дърво, приличаше на шоколадова вафла. Степ я отвори.
— Джон?
— Влизай!
Баби го последва плахо. Вътре я удари остра миризма на спирт. „Е, значи имат, сега да видим дали го използват по предназначение.“
Джон седеше на ниска табуретка и обработваше рамото на някакво русо момиче. Чуваше се бръмченето на моторчето… „Като зъболекарска машинка! Ох, дано да не боли…“ Едно момче, облегнато на стената, четеше „Кориере дело спорт“.
— Боли ли?
Момичето със смъкната презрамка отговори тихичко:
— Никак.
— Хайде, кажи си. Боли те.
— Не ме боли!
Оня пак се зачете, сякаш го доядя. Явно него го е боляло.
Баби се огледа наоколо. По стените, бяха залепени рисунки на птици, риби, пеперуди, дракони, тигри. Ниската масичка беше отрупана с шишенца, имаше и няколко снимки на Джон с току-що татуирани клиенти. На една от тях се виждаше мускулест гръб с огромен син дракон.
— Хайде, готова си! — Джон изключи машинката и огледа одобрително резултата. — Супер стана!
Момичето въздъхна с облекчение:
— Хубава е, нали?
Шарена пеперуда блестеше на рамото й. Кожата беше леко подута. Всички се спогледаха мълчаливо.
— Страшна е! — отговори някой с усмивка. Беше гаджето й.
— Много е красива! — И Баби реши да я зарадва малко.
Джон залепи на рамото й една оръфана марля.
— Трябва да я почистваш всяка сутрин няколко дни подред. Иначе ще се инфектира.
Момичето стисна зъби и пое въздух през тях, после въздъхна. Оня с вестника извади сто хиляди лири и ги сложи на масата.
— Степ, я да видя твоето тату!
Степ запретна десния си ръкав и показа орела с пламтящия език. Раздвижи пръсти като пианист, мускулите му подскочиха под кожата и дадоха живот на великолепните орлови крила.
Джон огледа произведението си:
— Наистина стана добре! Но трябва да се пипне още малко…
— Хайде друг път, сега дойдохме заради нея.
— А, заради тази красива госпожица? И какво ще й нарисуваме?
— Само че не искам да ме боли и освен това… — Баби се поколеба. — Тая машинка почиствате ли я редовно?
Джон извади иглите и ги спиртоса пред нея. Огромните й сини очи проследиха внимателно всяко движение, притеснени от назряващия труден момент.
— Решила ли си вече къде ще бъде?
— Ами… някъде, където нашите няма да я видят. Защото разберат ли, лошо ми се пише.
— Може на дупето, може и на главата. Веднъж дойде една американка, която искаше да я рисувам… сещаш се къде. Наложи се да я обръсна. — Джон се разсмя, показвайки ужасните си жълти зъби.
„Боже, тоя е сексманиак.“
— Джон! — Твърдият глас на Степ моментално го охлади.
— Добре де. Ами… не знам. Ако искаш, ще я направим на шията, под косата или на глезена… или на бедрото…
— Най-добре на бедрото.
— Само че трябва да е малка, за да се скрива под банския.
— Да. И искам да е цветна.
— Избери си. — Оня измъкна изпод масата една голяма книга.
Баби я прелисти — имаше черепи, мечове, кръстове, пистолети. Джон се изправи и си запали цигара — разбра, че ще падне чакане.
— Тази? — Степ й показа една нацистка свастика на фона на бяло знаме.
— Да бе!
— Защо, не е лошо! Ами това? — Посочи тлъста змия с огромна паст, готова да нападне.
Баби дори не му отговори. Продължи да разглежда дебелата книга, сякаш вече знаеше, че в нея няма да намери нищо, което да й хареса. Накрая захлупи последната пластмасова страница и погледна към Джон.
— Нищо не си избрах.
Той си дръпна още веднъж от цигарата и изпусна дима със сумтене.
— А какво ще кажеш за пеперудата на онова момиче?
Баби сбърчи нос.
— Тогава роза?
Тя поклати глава.
— Някакво друго цвете?
— Не знам…
— Е, така можем да си приказваме до довечера. В седем имам друг клиент…