— Искам нещо особено!
— Аха. Веднъж един си татуира на рамото шише кока-кола. Стана страхотно. Искаш ли?
— Мразя кока-кола!
— Кажи му какво обичаш — обади се Степ.
— Обичам кисело мляко. Да не искаш да си татуирам буркан с кисело мляко?!
Накрая намериха разрешение. Предложи го Степ, Джон се съгласи, а Баби подскочи от радост.
Оказа се сложна работа. Първо, защото Баби не искаше да си свали дънките. Второ, защото тя се страхуваше и от най-обикновено убождане. Джон й говореше какво ли не, за да й отвлича вниманието. Как на един му татуирал клепачите, на друг — „оная работа“. Как дошли Поло и Степ, който понесъл процедурата мъжки, а Поло здравата се изложил. Изпил две бири една след друга и си поискал трева — той, който по принцип не пуши. Замаял се и съборил шишенцата с разтворителите, все ужасно скъпи неща, донесени от далечния остров Бали. Накрая заявил, че татуировката не му харесва, и поискал да я махне. Джон му обяснил, че това не може да стане, и Поло си тръгнал с едно червено сърце с надпис „мама“, татуирано на гърдите.
Баби се разсмя. „Дали Палина го е видяла?“ После чу бръмченето на моторче го и пак стана сериозна. Спомни си как отиде да й пробият ушите. Сложиха й лед, за да не я боли, обаче болеше и още как…
Степ реши да отмъсти за Поло и разказа историята на Джон, „китаеца със зелени очи“. Разправя на всички, че е дошъл от Изтока, обаче всъщност е от Ченточеле14. Носи косата си на опашка само защото го мързи да я мие. Ходи с една от Остия, на която даже е направил дете; кръстил го е Брус в чест на своя идол… Самият „Джон“ пък се казва Марио и е научил занаята не къде да е, а в затвора.
Баби разгледа татуировката си, беше много яка. Малко по-късно яхна мотора, повдигна марлята и надникна отдолу.
— Харесва ли ти? — попита Степ.
— Много!
Върху нежната й кожа едно малко орле вдъхваше свежия вятър на залеза.
Някой звънна и Паоло отиде да отвори.
— Добър вечер. Търся Стефано Манчини. Казвам се Клаудио Джервази.
„Задават се неприятности, сигурно пак се е сбил.“
— Добър вечер. Брат ми не си е вкъщи.
— А знаете ли кога ще се прибере?
— Не, нищо не каза. Понякога се връща много късно. Ако искате, влезте да го почакате. Може да се обади по телефона.
— Благодаря.
— Аз мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, исках да говоря лично с него. Аз съм бащата на Баби.
— А, разбирам. — Всъщност нищо не беше разбрал, дори не знаеше коя е Баби. — Извинете ме за момент.
Клаудио влезе в хола и се озърна дискретно. Извади пакет цигари, запали една. „Тук поне мога да пуша спокойно. Странно обаче, това е братът на Стефано, а изглежда съвсем прилично момче. Може би Рафаела преувеличава проблема — както обикновено! Това са детски работи, подреждат се от само себе си. Влюбила се… ще й мине!“ — Озърна се за пепелник. Видя го на една масичка зад дивана и се приближи да си тръсне цигарата.
— Внимавайте! — викна Паоло от прага. В ръцете му висеше парцал. — Извинявайте, но стъпвате точно там, където се е изпишкало кучето.
Малкият шпиц залая щастливо и Паоло поклати глава: „Все на мен, все на мен!“ — После въздъхна и се наведе да почисти.
Спряха пред входа.
— Нашите още ги няма — отбеляза Баби. — Ще се качиш ли за малко?
— Ами добре, тъкмо ще звънна на брат ми да питам трябва ли нещо да се пазарува.
Телефонът иззвъня.
— Ало?
— Здрасти, Па. Какво става, Поло взе ли кучето?
— Няма го тоя кретен! Чакам още десет минути и изхвърлям миризливото животно навън!
— Е-е-е, хайде сега. По-добре го изведи да се изпикае.
— Вече свърши тая работа на килима, благодаря за идеята! В слушалката закънтя весел смях:
— Не мога да повярвам!
— Гледай да повярваш! — Паоло сниши глас: — Тук има един господин, дойде да пита за теб. Представи се като „бащата на Баби“. Пак ли е станало нещо?
Степ изтръпна. Баби го погледна въпросително.
— Сериозно ли? Нищо не е станало, я ми го дай!
Паоло подаде слушалката на госта:
— Господин Джервази, имате късмет. Брат ми се обажда.
— Ало? — Клаудио се опита да говори със сигурен глас.
— Добър вечер. Как сте?
— Добре съм, Стефано. Вижте, искам да поговорим на четири очи.