Щом влязоха, видяха няколко дебеланки да танцуват в бесен диско ритъм. Задниците им се движеха тежко, стегнати в еластични бодита.
— Едно, две, три, четири! Сега напред, ръцете ето така!
Едно симпатично русо момиче показваше упражненията, останалите го следваха. На някои им трябваше малко повече време, а най-дебелата така и не успя.
— От утре спирам да ям! — Това беше единственото, което се сети да каже, като се гледаше в стенното огледало.
Стефано се озова пред една червенокоска с дълъг нос и изпъкнали очи. Със сигурност не беше балерина.
— Здравей, искаш да се запишеш ли?
— Аха.
— Е, да, може да ти е от полза. — Тя хвърли поглед към насиненото му око и извади един формуляр изпод масата.
— Име?
— Стефано Манчини.
— Възраст?
— Седемнайсет. Роден съм на 21 юли.
— Адрес?
— „Франческо Бенциачи“ 39. — После добави, изпреварвайки следващия й въпрос: — Три, две, девет, двайсет и седем, четиринайсет.
Жената повдигна очи:
— Това е телефонът, нали? Само за формуляра…
— Разбира се, не за да играем на марсианци.
Изпъкналите очи се втренчиха в него за миг.
— Сто и осемдесет хиляди лири. Сто за записването и осемдесет месечна такса.
Стефано сложи парите на масата. Жената ги взе и ги пъхна в една чантичка с цип, която затвори в първото чекмедже, после удари печат върху картата. Budocan.
— Плаща се в началото на всеки месец. Съблекалните са на долния етаж. Вечер затваряме в девет.
Стефано прибра портфейла си, олекнал със сто и осемдесет хиляди. Взе ги от майка си, с месечните си пари нямаше как да плати.
Майка му. Спомни си вечерта, когато се прибра след пердаха. Опита се да стигне до стаята си, без да го усетят, но паркетът изскърца.
— Стефано?
Силуетът й се появи на вратата на кабинета.
— Да, мамо, лягам си.
— Добре ли си? — Тя пристъпи напред.
— Идеално. — Опита се да стигне до коридора, но ръката на майка му беше по-бърза от него. Копчето щракна и светлината го заля. Стефано се спря, като обезсмъртен на снимка.
— Господи! Джорджо, бързо ела тук!
Баща му се втурна в стаята.
— Какво е станало?
— Нищо, паднах от веспата.
Джорджо огледа раните по ръцете му, скъсаните му дрехи, мръсната шапка. Беше човек, който държи на подробностите.
— Биха ли те?
Наложи се да им каже. Естествено, майка му, която не можеше да проумее, че на седемнайсет години съществуват някои правила, с недоумение попита:
— Но защо не си им дал шапката?! Щях да ти оплета друга!
А баща му остави подробностите, за да мине по същество:
— Стефано, кажи ми истината! Политиката няма нищо общо с това, нали?
Повикаха лекар, Стефано изпи неизбежния аспирин и си легна. Преди да заспи, взе решение: отсега нататък който го пипне с пръст, ще си изпати.
Две момиченца с анцузи на райета закъсняваха за аеробика. Откъм долния етаж се чуваха железа, които се удряха в дървения под. Момчета с тесни фланелки съзерцаваха мускулите си усмихнати и доволни. Други работеха здраво, за да постигнат същия резултат. Грети ги подминаваха завистливо, без да поглеждат към безпощадните огледала, мъкнеха тежки гири или наблюдаваха един огромен тип с гола глава, кой то вдигаше сто кила, без да му мигне окото.
Стефано влезе в съблекалнята. Няколко души се преобличаха. Някой сложи сешоара си в сак, дръпна ципа му и излезе. Един педал пред огледалото се правеше, че разглежда нещо, което не е наред по сбръчканото му лице, а всъщност гледаше отражението на младежа, който се къпеше под душа. Безсмислен надпис предупреждаваше, тук всеки може да ти пребърка чантата и да свие всичко, което намери. Младият забеляза стария. От уважение към възрастта му не го наби, но му обърна задника си и му показа среден пръст.
Стефано се преоблече.
— Пипни тук, пипни тук! А, какво ще кажеш? Бетон!
Един бабаит със симпатична физиономия показваше огромния си бицепс. Косата му беше оредяла, а сините му очи искряха с налудничав блясък.