— Да му се не види! Оттатък става нещо! — Баби скочи светкавично от леглото, оправи си полата, закопча си блузката и излезе от стаята.
Степ се отпусна по гръб и безпомощно разпери ръце:
— Тоя кретен! Последва я в хола, а там… — Какво правите, мамка му?!
Бъни и Хук се биеха на килима. До тях лежеше съборена лампа. Скело седеше с крака на дивана, ядеше пържени картофи и гледаше „Големият удар“. Луконе държеше Джулио в скута си и му подаваше марихуана:
— Гледай, Степ, гледай колко е разстроено това дете!
Баби се нахвърли отгоре му като тигрица, изтръгна цигарата от ръцете му и я угаси в пепелника.
— Вън! Вън оттук! Махайте се!
Като чуха врявата, от кухнята наизлязоха Дарио, още някакъв с бира в ръка и Сицилианеца с едно непознато момиче. Лицата им бяха зачервени. Степ си помисли, че сигурно са правили точно това, което той не успя. „Блазе им!“
Баби ги заблъска един по един към вратата.
— Махайте се всички! Разкарайте се оттук!
Това още повече ги развесели.
— Хайде, копелета, отивайте си — включи се Степ. Накрая изпъди и Поло: — А с тебе после ще се разправяме.
— Ама аз повиках само Луконе! Той се е обадил на другите…
— Не се обяснявай! — Степ го ритна по задника и го изхвърли във фоайето.
Баби вече разтребваше.
— Гледай, гледай какво са направили тия кретени! — Показа му счупената лампа, дивана, залят с бира, разпръснатите пържени картофи. Очите й се наляха със сълзи.
Степ не знаеше какво да каже. Прегърна я.
— Не се ядосвай, ще ти помогна да почистиш.
— Няма нужда, сама ще се оправя.
— Сърдиш ли се сега?
— Не се сърдя, просто е най-добре да си тръгнеш. Госпожа Мариани всеки момент ще си дойде.
На прага Степ се обърна за последен път:
— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна?
— Сигурна съм.
Целунаха се набързо, после тя затвори вратата.
Долу нямаше никой. Степ яхна мотоциклета си и в този миг тайфата изникна иззад паркираните коли.
— Babysitter! Babysitter! — крещяха всички.
— Ах, мамицата ви! — изръмжа той и се втурна да гони Поло.
— Стига, копеле! Аз нямам нищо общо! Сърди се на Луконе! — оправдаваше се той тичешком. — Хайде сега, и без това не правехте нищо в оная стая…
Двамата изчезнаха в мрака на улицата, следвани от любопитството на един буден съсед.
Баби събра счупените стъкла, изми пода, почисти дивана и се огледа. Е, можеше да е и по-зле. „Ще кажа, че аз съм съборила лампата, докато съм си играела с Джулио.“ — Детето нямаше как да отрече — спеше дълбоко, напълно замаяно.
51.
На следващата сутрин Степ се събуди и веднага отиде на фитнес, но не, за да тренира. Търсеше Джорджо, едно момче на петнайсетина години, което го боготвореше. Е, и приятелите му също — знаеха всичките му истории и продължаваха да подхранват легендата. Това хлапе обаче му беше нещо като доверен човек. Само от него Степ можеше да поиска такава услуга, без да се страхува, че ще го накисне. Защото там, където свършваше възхищението, започваше ужасът.
Малко по-късно Джорджо беше в лицея „Фалкониери“. Промъкна се по коридорите и влезе в трети „Б“ курс. Неизвестно защо, Джачи не го изгони, нищо не каза. А Баби загуби ума и дума, като видя огромния букет червени рози. Прочете картичката:
„Знам, че имам кофти приятели, но ти обещавам тази вечер да сме сами.
Новината обходи училището за броени минути — никой никога не беше правил подобно нещо!
След часовете Баби слезе по стълбите с цветята и всички момичета се извръщаха да я видят. Дани се гордееше със сестра си, Рафаела се ядоса още повече, а горкият Клаудио пак отнесе скандала.
Степ подреждаше поредния си албум с комиксите на Пасианса, когато някой звънна на вратата. Беше Палина.
— Първо бях вестоносец, сега — пощальон… Какво ли още ме чака?
Той се засмя и пое пакета от ръцете й. Вътре имаше престилка на розови цветенца и бележка:
„Ще приема само ако ми сготвиш вечеря, но облечен с това.
P.S. Ще дойда в 8.30. По-рано не мога, нашите са си вкъщи.“
Малко след това Степ беше в офиса на брат си.
— Паоло, тази вечер къщата да е празна.
— Но аз поканих Мануела!
— Кажи й друг път да дойде! Хайде де, с Мануела се виждате всеки ден, а Баби никога не е идвала!