— Коя е тая Баби? Дъщерята на човека, дето дойде да те търси у нас?
— Да, защо?
— Видя ми се доста ядосан. Ти говори ли с него?
— Естествено. Ходихме да играем билярд и се напихме.
— Напихте се?!
— Е добре де, само той се напи. Значи разбрахме се, довечера да те няма.
Без да дочака отговор, Степ излезе от офиса. Дори не забеляза, че секретарката му се усмихва лукаво.
Прибра се и звънна на Поло. Предупреди го да не идва, да не се обажда и да не прави нищо, за което може да съжалява.
— Внимавай, този път не се шегувам!
После направи списък с нещата, които трябва да купи, слезе в супермаркета и набави всичко необходимо, дори взе от онези английски бисквити с масло — все пак брат му ги беше заслужил. Паоло всъщност беше добро момче. Падаше си малко маниак на тема работа и беше луднал по голфа си, както и по Мануела… но това ще му мине. „Не, Мануела няма как да му мине.“ Тая кифла го въртеше на пръста си от шест години, заедно с още няколко души. „Кой нормален човек ще и се навие?! Грозна, противна и все знае всичко! Аз на негово място щях да сваля секретарката.“ След това положително разсъждение Степ включи радиото и започна да мие салатата.
В осем всичко беше готово. Чу последното new entry в американската хит класация и метна розовата престилка на близкия стол, готов да я нахлузи в подходящия момент. Погледна резултатите на изтощителния си труд. Карпачо16, гарана17, ругета18, смесена салата с авокадо и плодова салата с мараскино19. Някога този аромат му беше любим… В главата му изплуваха спомени, но той ги остави да си отидат спокойно. Огледа масата, оправи салфетките. Така и не разбра, че ножовете се слагат от другата страна… Изми си ръцете. Седна на дивана. Изпуши една цигара, включи телевизора, изми си зъбите. Осем и петнайсет. Времето сякаш беше спряло. След четвърт час тя ще дойде, ще вечерят заедно, ще си поприказват, ще отидат в неговата стая и… „Не, Баби няма да го направи, рано е още. Или пък… Няма рано за тези неща!“ Помъчи се да си спомни една песен на Лучо Батисти. Как беше? Che sensazione di leggera follia sta colorando Vanima mia, il giradischi, le luci basse epoi… Champagne ghiacciatoe I’avventurapuo…20 „Да му се не види! Забравих да купя шампанско!“
Степ изтича в кухнята и прерови всички шкафове, но намери само една бутилка Pinot grigio. Сложи я във фризера. „Е, по-добре е от нищо.“
В този момент иззвъня телефонът. Беше Баби.
— Няма да дойда! — Звучеше ядосано.
— Но аз… вече всичко приготвих, дори си сложих престилката…
— Обади се госпожа Мариани. Изчезнала й е една златна огърлица с брилянти. Обвини мен! И няма да ми се обажда повече!
Малко след това Степ беше в дома на Поло.
— Даваш ли си сметка какво сте направили?
— Стига де, не ни е за пръв път! Какво толкова…
— Но тази къща е на наше момиче!
— Е, не е нейна все пак…
— Не е, но сега тя опира пешкира! Кажи ми кои бяха там. — Той грабна един лист и затърси трескаво химикалка. — Ох, тук няма нищо за писане…
— Не ти трябва, знам кой открадна огърлицата.
— Кой?
И Поло каза онова, което Степ се надяваше да не чуе:
— Сицилианеца.
Този път не ставаше дума за лицеви опори. Да отиде у тях и да му поиска огърлицата беше все едно да му каже в лицето, че е крадец. Нямаше начин да мине без бой.
— Виж какво, нямам намерение да се карам с теб…
Един юмрук светкавично се стовари върху устата му. Степ отвърна с мощен ритник. После си помисли за всички онези ястия, които беше приготвил, за престилката на цветенца… Искаше му се тази вечер да е различна. Да си седи у дома, да прегръща своето момиче… Обаче не. Сицилианеца беше там, срещу него, предизвикваше го да се приближи:
— Ела ми, де! Хайде, ела ми!
Степ тръсна глава и пое дълбоко дъх.
— Мамка му!
Оня скочи отгоре му и Степ го посрещна с дясно кроше. Усети как под юмрука му носът на Сицилианеца се огъва, изпуква… забеляза болезнената му гримаса, зловещата му усмивка… и в този момент разбра колко трудно ще бъде всичко.
Баби седеше на дивана, гледаше телевизия и пиеше чай от рози. Някой позвъни на вратата.
— Кой е?
— Аз.
Степ. Косата му беше разрошена, ризата — скъсана, дясната му вежда кървеше.
20
„Какво усещане за лека лудост обзема душата ми, музика, приглушена светлина и после… Ледено шампанско и приключението може да започне…“ — Б.пр.