На този етап бях установил два факта, които гарантираха оцеляването ми. Първият беше омразата на притежателя ми към упражненията насаме. Обичаше игрите, но не и гимнастиката. Всяка сутрин отиваше в банята и десет пъти докосваше палците си с ръка. Задникът му (това е друга история) стържеше умивалника, а челото му докосваше тоалетната дъска. Знаех от появилите се секреции, че това изпитание го смазва душевно. През лятото отидохме на вила и той се зае с бягане и вдигане на тежести. При вдигането на тежести Лорънс се научи да брои на японски и руски с надеждата да придаде известно достойнство на заниманието си, но не успя. Вторият фактор в моя полза е убеждението му, че ние водим природосъобразен живот. „Аз наистина живея много скромно“, казваше често той. Ако това бе така, аз не бих имал никакъв шанс да се проявя, но мисля, че няма първокласен ресторант в Европа, Азия, Африка и Британските острови, където да не съм бил воден и канен да изявя способностите си. След порция щурци в Токио той ме потупа приятелски и каза:
— Сега е твой ред да поработиш, приятелю.
Докато смята това за природосъобразен живот, моето място в света е осигурено. Изневеря ли му, то няма да е от злоба или нарочно. След една грандиозна вечеря с четиринайсет ордьовъра в Грузия ние прекарахме нощта заедно в банята. Беше в Тбилиси. Аз, изглежда, застрашавах живота му. Минаваше три часът след полунощ. Той крещеше от болка. Плачеше и може би аз знаех по-добре от всеки друг орган на тялото му истинската самота на човека. „Махай се — викаше ми той, — махай се!“ Нима можеше да има нещо по-тъжно и глупаво от това един гол мъж по никое време в непозната страна да пъди своите вътрешности? Отидохме до прозореца, за да чуем шумоленето на вятъра в клоните на дърветата.
— О, защо не съм обръщал по-голямо внимание на духовните ценности! — извика той.
Ако бях коремът на таен агент или властващ крал, моята роля в конфликтността на времето едва ли щеше да е по-различна. Аз представлявам времето по-точно от онова плашило с косата. Затова такава обикновена сила като времето — акуратно отброявано от часовниците в къщи — го принуждаваше да стене и проклина. Или чувстваше, че благовидната младост е главната и единствената примамка? Знам, че му напомнях за преживяната мъка в отношенията с баща му. Баща му се пенсионира на петдесет и пет години и прекара остатъка от живота си в шлифоване на камъни, градинарство и усилието да научи от грамофонни плочи разговорен френски. Той някога е бил гъвкав и с атлетическа фигура, но също като сина си е бил изненадан на средна възраст от един независим корем. И той като сина си е нямал способността да старее и дебелее елегантно. Търбухът, изглежда, е прекършил духа му. Коремът го е принудил да се прегърби, да тътри краката си, да въздиша и да разшири панталоните си. Коремът сякаш е бил някакъв предвестник на ангела на смъртта. Дали Фарнсуърт, като докосваше всяка сутрин палците на краката си в банята, не се бореше със същия ангел?
После дойде годината, в която пътувахме. Не знам какво го принуждаваше, но за дванайсет месеца обиколихме три пъти света. Може би е предполагал, че пътешествието ще повиши обмяната и ще намали моята значимост. Няма да се спирам на ужасните предпазни колани и хаотичния режим на хранене. Видяхме всички необикновени места, а също така Найроби, Малагаси, Мавриций, Бали, Нова Гвинея, Нова Каледония и Нова Зеландия. Посетихме Маданг, Горока, Лий, Рабол, Фиджи, Рейкявик, Тингвелир, Акурейри, Нарсарсуак, Кагсиараук, Бухара, Иркутск, Улан Батор и пустинята Гоби. Следваха островите Галапагос, Патагония, джунглата Мато Гросо и, разбира се, Сейшелските и Амирантските острови.
Всичко свърши или се реши в ресторанта на Пасето. Вечерята започна с фурми и пармска шунка. Към тях изяде две кифли с масло. После си поръча спагети карбонара, бифтек с пържени картофи, порция жабешки бутчета, цял морски вълк, опечен в пергамент, пилешки гърди, салата с олио, три вида сирене, гъст крем забалионе. Към средата на яденето той понамали темпото, но аз не му се сърдех, защото чувствах, че победата вече се вижда. Когато си поръча забалионе, знаех, че съм спечелил или най-малко сме стигнали до разумно примирие. Лорънс вече не се мъчеше да ме скрие, премахне или забрави, а секрециите му бяха приятни. Когато станахме от масата, той ме освободи с още два инча и пресичайки площада, аз усещах полъха на нощния ветрец и слушах песента на фонтаните. Оттогава заживяхме напълно щастливо.