— Имате ли нещо против, ако запуша? — попита той.
— Защо да имам — отвърна тя, без да го погледне.
— Някои хора възразяват — каза той и запали цигарата си.
Тя беше почти толкова красива, колкото и враждебна, но нима е нужно да бъде така хладна? Щяха да бъдат един до друг в продължение на девет часа и беше съвсем разумно да разчита на малко разговор. Дали й напомняше за някой, когото тя ненавижда, някой, който я е оскърбил? Той беше къпан, обръснат, прилично облечен и привикнал да си създава приятели. Може би е нещастна жена, която ненавижда света, но когато стюардесата се появи да вземе поръчките за аперитива, тя подари на непознатото момиче една широка и примамлива усмивка. Това така зарадва мъжа, че той също се усмихна, но когато тя забеляза, че той се бърка в нещо, предназначено за друг, му обърна гръб, намръщи се и отново се върна към книгата. Стюардесата му донесе двойно мартини, а на спътничката му шери. Той предположи, че силният коктейл може да увеличи нейната неловкост, и все пак трябваше да опита. Тя продължаваше да чете. „Да мога само да открия заглавието на книгата — мислеше той, — това ще е първата стъпка към успеха.“ Харолд Робинс, Достоевски, Филип Рот, Емили Дикинсън — всичко би помогнало.
— Мога ли да попитам какво четете? — попита учтиво той.
— Не — отвърна тя.
Когато стюардесата донесе вечерята, той й подаде таблата през празния стол. Тя не благодари. Той се залови с храната — да яде, да се наслади на този прост човешки навик. Вечерята беше необикновено лоша и той гласно изрази мнението си.
— При подобни обстоятелства човек не трябва да е придирчив — каза тя.
Стори му се, че усети следа от топлина в гласа й.
— Може би солта ще помогне — обади се отново тя, — но на мен, изглежда, са забравили да дадат. Мога ли да помоля за вашата?
— О, разбира се — каза той.
Нещата решително се оправяха. Той разкъса пликчето и при подаването разсипа малко сол на килима.
— Това е лош знак и нещастието ще сполети вас — каза тя.
Забележката не бе направена шеговито. Жената посоли котлета си и изяде всичко от подноса. После продължи да чете книгата със скритото заглавие. Той знаеше, че спътницата му рано или късно ще отиде в тоалетната и тогава ще успее да прочете заглавието, но когато тя се отправи към дъното на самолета, взе и книгата със себе си.
Свалиха по-ниско киноекрана. Ако филмът не беше извънредно интересен, той никога не плащаше за слушалки. Открил бе, че налучкването на смисъла по движението на устните придава допълнително качество на филма, а и без това диалогът обикновено е убийствено банален. Съседката му си взе слушалки и, изглежда, чудесно се забавляваше. Тя имаше приятен мелодичен смях и общуваше с актьорите на екрана по същия начин, както бе общувала със стюардесата, но не и със спътника си. Слънцето изгря, когато приближиха Алпите, макар че филмът не беше още свършил. Тук-там, през пролуките на спуснатите перденца, можеше да се види блясъкът на алпийската утрин. Те прелитаха над Монблан и Матерхорн, а героите на екрана продължаваха упорито да следват сценария. Имаше парад, преследване, сдобряване и финал. Съседката му заедно с тайнствената книга отново се оттегли към опашката на самолета и се върна с дебел слой бяло мазило и нещо като боне на главата. Тя нагласи възглавницата и одеялото и се приготви да спи.
— Приятни сънища — каза смело мъжът. Тя само въздъхна.
Той никога не спеше в самолетите. Отиде в бюфета и си поръча уиски. Стюардесата бе хубавичка и разговорлива. Разказа му за своя произход, за разписанието си, за своя годеник и трудностите с ония пътници, които се боят в самолета. Отвъд Алпите машината започна да губи височина и той видя през прозорчето Средиземно море. Изпи второ уиски. Разпозна Елба, Джилио и яхтите в пристанището на Порто Ерколе — виждаше дори вилите на приятелите си. Спомни си как преди години пристигаше в Нантъкет. Нареждаха се на пристанището и викаха: „О, семейство Пери е вече тук, и семейство Салтън, и семейство Грийнъф.“ Това бе отчасти искрено и отчасти театър. Когато се върна на мястото си, съседката му бе махнала бонето и изтрила крема. Красотата й в светлината на утрото бе покоряваща. Не можеше да постави диагноза на онова, което така силно го привличаше — носталгията може би, — но нейните черти, бледността й, студенината на очите, всичко отговаряше на неговото чувство за красота.