– Защо, нали мечтаехте тъкмо за такава възможност?
– Скъпи приятелю, какво ме засяга това? Да допуснем, че разкрия цялата работа. Можете да бъдете сигурен, че Грегсън, Лейстрейд и Сие ще си присвоят всичките заслуги. Така става, когато човек участва неофициално.
– Но той ви моли да му помогнете!
– Вярно. Грегсън знае, че го превъзхождам, и насаме ми отдава дължимото, но би предпочел да си отреже езика, вместо да го признае пред трето лице. Както и да е, нищо не пречи да отидем и да надникнем там. Ще ги уловя на въдицата си. Друго да не стане, поне ще се посмея за тяхна сметка. Да вървим! – И Холмс бързо си навлече палтото, след което се засуети, което показваше, че пристъпът на енергичност е надделял над състоянието на апатия.
– Слагайте си шапката – обърна се към мене той.
– Искате да ви придружа?
– Да, стига да нямате нещо по-добро за вършене – каза той.
Миг по-късно кабриолетът с бясна бързина понесе двама ни към „Брикстън Роуд“. Беше мъгливо, облачно утро. Кафеникава пелена, сякаш отражение на калните улици, забулваше покривите на къщите. Спътникът ми беше в чудесно настроение, бъбреше за цигулките, правени в Кремона, и за разликата между „Страдивариус“ и „Амати“. На мене обаче не ми се говореше, защото духът ми се чувстваше угнетен от мрачното време и скръбната задача, с която се бяхме нагърбили.
– Струва ми се, че не отделяте дължимото внимание на предстоящия случай – казах накрая аз, прекъсвайки музикалния трактат на Холмс.
– Още нямам изходни данни – отвърна той. – Основна грешка е, когато човек теоретизира, преди да е запознат с всички доказателства. Така повлиява на преценките си.
– Скоро ще разполагате с данни – подхвърлих аз, като посочих навън. – Стигнахме „Брикстън Роуд“, ето я и къщата, ако не се лъжа.
– Правилно. Спри, кочияшо, спри!
Все още бяхме на стотина метра от мястото, но Холмс настоя да слезем и довършихме пътуването си пешком. Къщата на „Лористън Гардънс“ 3 имаше зловещ и заплашителен вид. Освен нея се виждаха още три къщи, всичките построени малко по-навътре от улицата. В две от тях живееха хора, а върху фасадите на двете необитаеми къщи три реда празни прозорци гледаха печално и навяваха чувство за пустота и униние, само дето тук-таме върху зацапаните стъкла имаше надписи „Дава се под наем“, наподобяващи пердета на болни очи. Къщите бяха разделени от улицата с малка градина, изпъстрена с безразборно избуяли хилави растения и пресечена от тясна алея, чийто жълт цвят явно се дължеше на глина, примесена с чакъл. Навсякъде беше мокро от падналия през нощта дъжд. Градината бе опасана с три стъпки висока тухлена стена с дървен парапет в горния край и на тази стена видяхме облегнат снажен полицай, наобиколен от групичка зяпачи, протегнали шии и напрегнали очи с напразната надежда, че ще зърнат нещо от това, което става вътре.
Мислех си, че Шерлок Холмс веднага ще се втурне в къщата и ще се хвърли да проучва загадката. Но се оказа, че той има далеч по-други намерения. С пълно безразличие, което при съществуващите обстоятелства ми се стори граничещо с престорена непринуденост, той започна небрежно да крачи напред-назад по паважа и да се взира с празен поглед в земята, небето, отсрещните къщи и по дължината на парапета. Като свърши огледа, Холмс бавно тръгна по алеята, или по-скоро по тревата покрай алеята, все така приковал очи в земята. На два пъти се спря, видях, че веднъж се усмихна, и чух как възкликна доволно. По мократа глинеста пръст имаше много отпечатъци от стъпки, но понеже полицаите бяха минавали оттам на влизане и излизане, не ми стана ясно как моят другар може да се надява, че ще узнае нещо. Ала тъй като наскоро бях получил изумителни свидетелства за бързината, с която е способен да вниква в положението, не се съмнявах, че той сигурно вижда много неща, които ми убягват. На входната врата ни посрещна висок белолик мъж със сламеноруса коса, носещ бележник. Той се втурна към нас и разтърси с благодарност ръката на спътника ми.
– Много любезно от ваша страна, че дойдохте – каза той. – Запазил съм всичко непокътнато.
– Освен това! – И приятелят ми посочи алеята. – Стадо бизони да беше минало, нямаше да остави подире си такава голяма неразбория. Но не се съмнявам, Грегсън, че вие сте направили своите заключения, преди да разрешите минаването оттам.
– Имах много работа в къщата – опита да се измъкне детективът. – Тук е и колегата Лестрейд. Разчитах, че той ще има тази грижа.
Холмс ме погледна насмешливо и веждите му се вдигнаха нагоре.
– Щом двама души като вас и Лестрейд са налице, трети човек едва ли ще има какво да открие – каза той на детектива.