Грегсън самодоволно потри ръце.
– Смятам, че свършихме всичко необходимо – обясни той. – Но случаят е необичаен, а аз зная, че вие имате слабост към подобни неща.
– С файтон ли пристигнахте? – попита Холмс.
– Не, господине.
– А Лестрейд?
– Не, господине.
– Тогава нека влезем да разгледаме стаята.
И след тази неуместна забележка Холмс се запъти към къщата, последван от Грегсън, на чието лице бе изписано изумление. Малък прашен коридор с голи дъски водеше към кухнята и сервизните помещения. Вляво и вдясно се виждаха врати. Едната явно не беше отваряна от седмици, но през другата се стигаше до гостната – мястото, където се бе случило загадъчното произшествие. Холмс влезе, а аз го последвах със свито сърце, както става, когато човек е пред лицето на смъртта.
Стаята, огромна и правоъгълна, изглеждаше още по-огромна поради липсата на каквито и да е мебели. Стените бяха облепени с просташки крещящи тапети с петна от плесен, а тук-таме висяха отлепени дълги ленти, под които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата имаше претенциозна на вид камина, увенчана с полица от имитация на бял мрамор. На края на полицата беше оставена полуизгоряла восъчна свещ. Единственият прозорец бе толкова мръсен, че всичко сивееше на мъждивата и слаба светлина, още повече понеже цялото помещение бе покрито с дебел слой прах.
Тези подробности забелязах по-късно, а в момента вниманието ми бе приковано от простряната върху дъсчения под самотна, мрачна и неподвижна фигура, взряна с празен и безжизнен поглед в потъмнелия таван. Тялото принадлежеше на четиридесет и три – четиридесет и четири годишен човек, среден на ръст, широкоплещест, с къдрава черна коса и къса, остра брада. Беше облечен с плътен сукнен редингот и жилетка и светли панталони, с безукорно чисти яка и маншети на ризата. На пода редом с него бе положен цилиндър – елегантен и грижливо изчеткан. Ръцете му бяха широко разтворени, юмруците – стиснати, а долните му крайници – вкопчени един в друг, сякаш след тежка борба със смъртта. Върху лицето му бе застинало изражение на ужас и както ми се стори, на омраза, каквато за пръв път виждах у човек. Зловещите и страшни изкривени черти, в добавка към ниското чело, сплескания нос и издадената долна челюст придаваха на мъртвеца някак човекоподобен, маймунски вид, подсилен от сгърчената му, неестествена поза. Виждал съм смъртта във всякаква форма, но тя никога не ми се е представяла в по-страховит вид от проявата си в това тъмно и нечисто помещение, чийто прозорец гледаше към една от главните пътни артерии на лондонското предградие.
До вратата стоеше мършавият и както винаги приличащ на невестулка Лестрейд, който ни поздрави.
– Този случай ще вдигне голям шум, сър – подметна той на Шерлок Холмс. – Надхвърля всичко, на което съм попадал досега, а доста ми е минало през ръцете.
– Няма ли някаква следа? – попита Грегсън.
– Съвсем не – в тон с него отвърна Лестрейд. Шерлок Холмс се приближи до тялото, коленичи и съсредоточено го огледа.
– Сигурни ли сте, че няма рана? – попита той, сочейки изобилието от капки и пръски кръв наоколо.
– Напълно! – извикаха и двамата детективи.
– Тогава естествено тази кръв принадлежи на друго лице, вероятно на убиеца, ако е било извършено убийство. Това ми напомня на обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен от Утрехт през 1834 г. Спомняте ли си случая, Грегсън?
– Не, сър.
– Намерете го и го прочетете, заслужава си. Няма нищо ново под слънцето. Всичко вече се е случвало.
Холмс говореше, а през това време ловките му пръсти светкавично се движеха насам-натам: докосваха, натискаха, разкопчаваха и проверяваха, докато в очите му се таеше същият унес, за който вече споменах. Понеже направи огледа бързо, човек би допуснал, че все някоя дреболия му се е изплъзнала. Накрая подуши устните на мъртвеца, после погледна подметките на високите му лачени обувки и попита:
– Нали не сте го местили?
– Само колкото се налагаше, за да направим огледа.
– Вече можете да го изпращате в моргата – каза Холмс. – Нищо друго няма да се разбере.
По нареждане на Грегсън четирима мъже чакаха с носилка. Когато ги повика, те влязоха в стаята, вдигнаха непознатия и го понесоха. При това от тялото падна пръстен, издрънча и се търколи на пода. Лестрейд го грабна и го загледа с недоумение.
– Тук е идвала жена! – извика той. – Това е женски венчален пръстен.
И докато говореше, той протегна дланта си да ни го покаже. Наобиколихме го и вперихме погледи. Нямаше съмнение, че колелцето от чисто злато някога беше красяло пръста на невяста.