– Ей го „Одли Корт“ – рече той и посочи един тесен процеп в редицата от загубили цвета си тухлени стени. – Ще ви чакам тука.
„Одли Корт“ не беше привлекателно място. Тесният проход ни отведе до карето на вътрешен двор, настлан с плочи и заобиколен от мизерни къщи. Пробихме си път през тълпа мръсни деца и проснато да съхне захабено пране и стигнахме до номер 46, чиято врата красеше малка месингова табела с гравирано име – Ранс. Попитахме за полицая и ни уведомиха, че спи, а после ни въведоха в малка гостна откъм фасадата, където да изчакаме идването му.
След малко той се появи. Изглежда се беше подразнил, че сме смутили съня му.
– Предадох рапорта си в службата – рече той.
Холмс извади от джоба си половин златна лира и замислено взе да си играе с нея, като заяви:
– Мислехме, че ще е най-добре да го чуем от вашите уста.
– С голяма радост бих ви съобщил всичко, което знам – отвърна полицаят, вперил очи в златното кръгче.
– Просто ни опишете случилото се със свои думи.
Ранс седна на тапицираното с росер канапе и смръщи вежди с явното намерение да не пропусне нищо в разказа си.
– Ще тръгна от самото начало – рече той. – Дежуря от десет вечерта до шест сутринта. В единайсет имаше сбиване в „Белия елен“, но извън това обиколката мина доста спокойно. Срещнах Хари Мърчър, той дежури на „Холанд Гроув“, та се спряхме на ъгъла на улица „Хенриета“ да побъбрим. След време – може би към два часа или малко след два – си рекох да пообиколя и да видя дали всичко е наред по „Брикстън Роуд“. Беше извънредно кално и безлюдно. През целия път не срещнах жива душа, макар че ме задминаха един-два кабриолета. Мъкнех се по пътя и тъкмо си мислех, между нас казано, колко добре би ми дошла чаша грог с джин, когато изведнъж ми се мярна светлина в прозореца на тая къща. А пък знаех, че въпросните две къщи на „Лористън Гардънс“ са празни, понеже оня, собственикът, не ще да оправи канализацията, макар че последният наемател, дето живя в едната, умря от тиф. Та като видях светлината през прозореца, загубих и ума, и дума, понеже заподозрях, че нещо не е наред. Щом стигнах до вратата...
– Спряхте и се върнахте до градинската порта – прекъсна го спътникът ми. – Защо го направихте?
Ранс едва не подскочи и втренчи поглед в Шерлок Холмс, а по лицето му се изписа безкрайно удивление.
– Ама точно тъй беше, сър – каза той, – макар че един Господ знае откъде сте го научили! Нали разбирате, стигнах до вратата, обаче беше такова мъртвило и бях сам, та си рекох, че не е зле да повикам някого. Не ме е страх от нищо отсам гроба, обаче си рекох, че може оня, умрелият от тиф, да проверява канализацията, дето го затри. И като си го рекох, нещо се сепнах и се върнах до портата да видя дали не се мярка фенерът на Мърчър, обаче нямаше и следа от него или от други хора.
– Никого ли не видяхте по улицата?
– Жива душа нямаше, сър, и куче не видях. После събрах смелост, върнах се и натиснах вратата, за да я отворя. Вътре беше тихо и аз отидох в стаята, дето светеше. Върху полицата над камината мъждукаше свещ, червена восъчна свещ, и на светлината ѝ видях...
– Добре, известно ми е всичко, което сте видели. Обиколили сте стаята няколко пъти, коленичили сте до трупа, после сте излезли и сте опитали да отворите кухненската врата, а после...
Джон Ранс скочи на крака. По лицето му се четеше уплаха, а в очите му се таеше подозрение.
– Къде сте се крили, та да видите всичко това? – извика той. – Чини ми се, че знаете много повече, отколкото се полага!
Холмс се засмя и подхвърли визитната си картичка на масата, за да я вземе полицаят.
– Остава да ме арестувате за убийство! – каза той. – Аз съм от копоите, не съм вълкът. Господин Грегсън или господин Лестрейд ще отговарят, ако се случи нещо. А сега продължете. Какво направихте по-нататък?
Ранс отново седна, но изглеждаше все така озадачен.
– Отидох до портата и надух свирката. На повикването ми дойдоха Мърчър и още двама.
– А улицата беше ли празна?
– Ами да, ако става дума за някой, дето да е от значение.
– Какво искате да кажете?
Усмивка разтегли чертите на полицая.
– Много пияни съм виждал през живота си – рече той, – но за пръв път видях някой така да се е насмукал. Като излизах, мъжът стоеше на портата, беше се облегнал на перилата и пееше с цяло гърло за новата рокля на Колумбина, или нещо такова. Дума да не става, че можеше да ми помогне – едва се държеше на крака.
– Що за човек беше? – попита Шерлок Холмс.
Джон Ранс изглежда, малко се подразни от това отклонение.