– Кой е печатарят?
– Някой си Филип дьо Кроа. На форзаца с избледняло мастило е написано „Ex libris Guliolmi Whyte“8. Чудя се кой ли е бил този Уилям Уайт. Предполагам, прагматичен адвокат от седемнайсети век. Почеркът му навежда на мисли за юрисдикция. А, струва ми се, че нашият човек иде.
В същия миг звънецът рязко отекна. Шерлок Холмс спокойно се надигна и премести стола си към вратата. Чухме как прислужницата минава през хола, после резето шумно изтрака, когато тя го вдигна.
– Тук ли живее доктор Уотсън? – прозвуча ясен, но груб глас. Не чухме отговора, ала вратата се затвори и някой тръгна да се качва по стълбите. Крачеше несигурно и си влачеше нозете. По лицето на другаря ми, който се ослушваше, се изписа изненада. Стъпките бавно минаха по коридора, после на вратата едва чуто се почука.
– Влезте!– извиках аз.
На моята покана вместо да влезе насилникът, който очаквахме, в помещението куцешком се вмъкна сбръчкана старица. Очите ѝ явно се заслепиха от неочаквано ярката светлина – тя се поклони, а сълзливите ѝ очи запремигваха, докато нервно ровеше с треперещи пръсти в джоба си. Хвърлих поглед към другаря си, но на лицето му бе изписан такъв печален израз, че нищо не ми оставаше, освен да запазя спокойствие.
Старата жена измъкна вечерния вестник и посочи обявата ни.
– Туй ме води насам, господа – рече тя и отново се поклони. – Златният венчален пръстен от „Брикстън Роуд“. Той е на чедото ми Сали, ей сегинка ще стане едва година, откак се е венчала, а пък мъж ѝ е прислужник на държавен кораб, какво ли ще рече, ако се върне и я завари без пръстена, не мога да си го представя, той не си поплюва и в най-добро настроение, ама пък като му пийне... Да ви кажа, снощи Сали отиде на цирк заедно с...
– Това нейният пръстен ли е? – попитах аз.
– Благословен е Бог! – извика старицата. – Тая вечер Сали ще е щастлива жена. Това е пръстенът.
– А какъв е адресът ви? – поинтересувах се, като взех молив да запиша.
– Улица „Дънкън“ в Хаундсдич. На доста път оттука.
– „Брикстън Роуд“ изобщо не се намира между цирка и Хаундсдич – рязко се намеси Шерлок Холмс.
Старицата се обърна и вторачи в него зачервените си очички.
– Господинът попита за моя адрес – каза тя, – пък жилището на Сали е на „Мейфийлд Плейс“ 3 в Пекам.
– А вие се казвате...?
– Казвам се Сойър, а нейното име е Денис, щото Том Денис се омъжи за нея. Хубав и свестен момък, докато е в морето, няма служител в компанията, дето да е по-ценен, ама щом слезе на сушата, почват жените и кръчмите, и...
– Вземете пръстена, госпожо Сойър – прекъснах я аз, подчинявайки се на знак, направен от моя другар. – Ясно, че принадлежи на дъщеря ви. Радвам се да го върна на законната му собственичка.
Старицата взе да реди под нос благословии, да се извинява и да благодари, прибра пръстена в джоба си и тръгна, влачейки крака, да слиза по стълбите. В мига, когато тя излезе, Шерлок Холмс скочи и се втурна в стаята си. Върна се след няколко секунди, загърнат в широкото си дебело палто и увит с шал.
– Ще я проследя – каза той припряно. – Сигурно е съучастничка и ще ме отведе до убиеца. Чакайте ме!
И още щом входната врата се захлопна след посетителката ни, Холмс вече беше долу. Погледнах през прозореца. Старицата едва-едва креташе по отсрещната страна на улицата, а преследвачът ѝ я сподиряше на неголямо разстояние. „Или цялата му теория е погрешна – помислих си аз, – или сега Холмс ще стигне до същината на загадката.“ Нямаше нужда от молбата му да го чакам – чувствах, че ще е невъзможно да заспя, преди да узная какви са резултатите от неговото опасно начинание.
Холмс тръгна някъде към девет часа. Нямах представа колко щеше да се забави, но седнах и упорито пуших лулата си, прелиствайки страниците на „Vie de boheme“от Анри Мюрже9. Минало беше десет часът, когато чух ситните крачки на прислужницата, която отиваше да си легне. Стана единадесет и край вратата ми отекнаха по-тежките крачки на хазяйката, тръгнала към същата цел. Наближаваше дванадесет, когато чух познатия рязък звук – Холмс си отключваше. В мига, когато влезе, по лицето му разбрах, че не е успял. Беше едновременно и весел, и огорчен. Двете чувства сякаш се бореха за надмощие, докато накрая първото надделя и Холмс неудържимо се разсмя.
– За нищо на света няма да позволя на Скотланд Ярд да научи това. Толкова съм им се подигравал, че сега никога няма да ми го простят. Аз обаче си позволявам да се смея, защото зная, че в края на краищата ще си разчистя сметките с тях.
– Но какво е станало? – попитах аз.
– Е, нямам нищо против да разкажа история, която не говори в моя полза. Това същество повървя известно време, след което започна да куца и по всичко си личеше, че краката го болят. После се спря и даде знак на един минаващ файтон. Успях да се приближа достатъчно, за да чуя адреса, който каза, но не си струваше труда: старицата го съобщи толкова високо, че се чу в другия край на улицата: „Карай към Хаундсдич, улица „Дънкън“ номер тринайсет!“ – извика тя. Рекох си, че нещата си идват на мястото и като я изчаках да се качи, скочих и се закрепих отзад. Това е умение, което един детектив непременно трябва да владее. Файтонът се понесе с трополене и кочияшът дръпна юздите едва когато наближихме въпросната улица. Смъкнах се преди да стигне до къщата и тръгнах по пътя, все едно че безцелно се разхождам. Видях, че файтонът спря. Кочияшът скочи от капрата, отвори вратата и зачака, но никой не се появи. Когато наближих, той, вече не на себе си, се мяташе из празния файтон и изригваше фонтан от най-цветистите ругатни, които съм чувал през живота си. Нямаше и следа от пътничката и ми се струва, че той има да чака, докато си вземе парите. Проверихме на номер тринайсет, но там не бяха чували нито фамилията Сойър, нито Денис.