– Къде се загубихте, Уотсън? – попита ме Стамфорд, без да скрива учудването си, докато преминавахме с трополене по многолюдните лондонски улици. – Станали сте кожа и кости и сте черен като негър.
Описах му накратко моите премеждия и едва успях да приключа, преди да пристигнем.
– Клетникът! – възкликна той съчувствено, след като изслуша за сполетелите ме беди. – И сега какво ще правите?
– Търся си квартира – отвърнах аз. – Опитвам се да отговоря на въпроса дали е възможно човек да наеме удобно жилище на сносна цена.
– Много странно – подхвърли спътникът ми. – Днес за втори път използват този израз в мое присъствие.
– Кой го употреби за първи път? – попитах аз.
– Едно лице, което работи в лабораторията на болницата. Сутринта се оплакваше, че не може да открие човек, с когото да наемат заедно една намерена от него хубава квартира, защото не била по кесията му.
– За Бога! – извиках аз. – Ако наистина търси с кого да подели жилището и разходите, аз съм точно човекът за тази работа. Бих предпочел да имам съквартирант, вместо да бъда сам.
Младият Стамфорд ми хвърли странен поглед, докато отпиваше от виното.
– Но вие още не познавате Шерлок Холмс – каза той. – Вероятно не би ви допаднало да общувате постоянно с него.
– Защо, с какво не е подходящ?
– А, не казвам, че е неподходящ с нещо. Просто има малко чудновати хрумвания, погълнат е фанатично от някои области на науката. Иначе, доколкото ми е известно, е съвсем почтен човек.
– Предполагам, че следва медицина? – попитах аз.
– Не. Нямам представа с какво смята да се заеме. Струва ми се, че е доста напреднал в анатомията и е първокласен фармацевт, но доколкото ми е известно, засега не е посещавал системно лекциите по медицина. Заниманията му са много непоследователни и своенравни, но е натрупал доста странични знания, с които би изумил професорите си.
– Изобщо ли не сте го питали към какво се е насочил? – поинтересувах се аз.
– Не, той не е склонен към откровения, макар да е доста общителен, когато изпадне в подходящо настроение.
– Бих искал да се запозная с него – казах аз. – Ако ще живея заедно с някого, предпочитам той да е любознателен и тих по природа. Още не съм достатъчно силен, за да понеса голям шум и вълнение. В Афганистан имах всичко това в повече от необходимото, така че би стигнало до края на земните ми дни. Как мога да се запозная с този ваш приятел?
– Положително сега е в лабораторията – отвърна Стамфорд. – Той или не стъпва там седмици наред, или работи от сутрин до вечер. Ако искате, да вземем кабриолет и да го навестим, след като хапнем.
– Съгласен съм – казах аз и разговорът тръгна в друга посока.
Когато тръгнахме от „Холбърн“ за болницата, Стамфорд ми извести още няколко подробности за господина, когото възнамерявах да поканя за съквартирант.
– Не бива да ме вините, ако не намерите общ език с Холмс – рече Стамфорд. – Знам за него само каквото съм научил при срещите ни в лабораторията. Предложението да се договорите е ваше, затова не бива да ме упреквате.
– Не се ли разберем, няма да е трудно да се разделим – казах аз и добавих, като втренчих поглед в другаря си: – Струва ми се, Стамфорд, че има причина, поради която в случая искате да си измиете ръцете. Нима нравът на този човек плаши или има нещо друго? Говорете направо.
– Не е лесно да се изрази неизразимото – засмя се Стамфорд. – Интересите на Холмс са някак прекалено научни за моя вкус, почти граничат с хладнокръвие. Мога да си представя как дава на някой приятел да опита от последния извлечен от растение алкалоид, нали разбирате, не от злонамереност, а просто за да задоволи търсещия си дух и да получи точна представа за последствията. Но да не бъда несправедлив – смятам, че Холмс и сам би взел отровата със същата готовност. Явно страстта му към знанията е плод на решителност и прецизност.
– И с пълно право.
– Да, но така може да се изпадне в крайности. Когато се стигне дотам да се удрят с бастун труповете в дисекционната зала, положението приема доста особен вид.
– Удря труповете ли?!
– Да, за да установи доколко нараняванията се проявяват след смъртта. Със собствените си очи видях да го прави.
– А казвате, че не следва медицина?
– Да. Един Господ знае каква е целта на проучванията му. Е, вече стигнахме и вие ще можете сам да си съставите мнение за него.
В същото време кабриолетът зави по тясна алея и мина през малка странична порта, водеща към едно от крилата на известната болница. Мястото ми беше добре познато и можех да се ориентирам без чужда помощ, докато се изкачвахме по мрачното каменно стълбище и вървяхме по дългия тесен коридор с варосани стени и тъмни на цвят врати. В края му имаше сводесто отклонение, по което се стигаше до лабораторията.