От тази мисъл така го досмеша, че той прихна и се смя, докато не се задави.
– А вие как намерихте вярната следа?
– Сега ще ви разкажа всичко. Разбира се, доктор Уотсън, ще си остане само между нас. Първото затруднение, с което трябваше да се справим, беше да съберем данни за живота на американеца. Някои хора биха чакали да отговорят на обявите им, или да се появят лица, доброволно предлагащи сведения, но Тобаяс Грегсън работи другояче. Помните ли шапката редом с мъртвеца?
– Да – отговори Холмс. – Купена е от „Джон Ъндъруд и синове“ на „Камбъруел Роуд“ 129.
Грегсън направо помръкна.
– Нямах представа, че сте го забелязали. Ходихте ли на адреса?
– Не.
– Аха! – извика детективът с облекчение. – Не бива да се изпуска нито една възможност, колкото и малка да изглежда.
– За големия ум нищо не е малко – подхвърли Холмс нравоучително.
– Та така, посетих Ъндъруд и го попитах дали е продавал шапка с такъв модел и размер. Той прегледа счетоводните си книги и веднага попадна на търсеното. Шапката била изпратена на господин Дребър, отседнал в пансиона на Шарпантие на „Торкий Теръс“. Така се сдобих с адреса.
– Умно, много умно – промърмори Шерлок Холмс.
– Следващото, което направих, беше да отида при мадам Шарпантие – продължи детективът. – Заварих я много пребледняла и притеснена. И дъщеря ѝ беше в стаята, едно необикновено изискано момиче със зачервени очи, а устните ѝ трепереха, когато ѝ заговорих. Това не се изплъзна от погледа ми. Усетих, че има нещо скрито-покрито. Познато чувство, нали, господин Холмс? Когато попаднеш на прясна диря, нещо изопва нервите ти. Попитах мадам: „Научихте ли за тайнствената смърт на бившия ви наемател Инок Дж. Дребър от Кливланд?“ Тя кимна. Явно не беше в състояние да каже нито дума. Дъщерята избухна в сълзи. Изпитах още по-голяма увереност, че двете знаят нещо за случая.
– По кое време тръгна господин Дребър за гарата? – попитах.
– В осем часа – отговори майката, като преглътна, за да скрие вълнението си. – Секретарят му господин Стангърсън каза, че има два влака: в 9.15 и в 11 часа. Господинът искаше да пътува с първия.
– Тогава ли го видяхте за последен път?
Като зададох въпроса, изражението на мадам рязко се промени. Нито капчица кръв не остана по лицето ѝ. Успя да ми отговори едва след няколко секунди с една-единствена дума:
– Да.
Гласът ѝ звучеше глухо и неестествено. За миг настъпи тишина, после се обади дъщерята – каза спокойно и ясно:
– Лъжите не водят до нищо добро, мамо. Да разкрием истината на господина. Всъщност видяхме наемателя си още веднъж.
– Господ да ти е на помощ! – извика мадам Шарпантие и се отпусна на креслото. – Ти ставаш убийца на брат си!
– Артър би предпочел да не крием нищо – упорстваше девойката.
– Най-добре ми разкажете всичко – намесих се аз. – По-добре никакви признания, отколкото полуистини. Пък и не знаете какво ни е известно.
– Нека тежи на твоята съвест, Алис! – извика майката и се обърна към мене: – Ще ви разкажа всичко, господине. Не оставайте с впечатлението, че съм притеснена за сина си, понеже има пръст в това ужасно дело. Той е напълно невинен. Боя се обаче, че във вашите очи и в очите на хората той може да се представи в лоша светлина. И все пак това не би могло да стане. Почтеността му, професията и произходът му говорят тъкмо обратното.
– Най-добре е да изложите подробно фактите – казах аз. – В такъв случай, щом синът ви е невинен, нищо няма да му навреди.
– Може би, Алис, трябва да ни оставиш насаме – каза мадам и дъщерята излезе. – Вижте какво, господине – продължи тя, – не възнамерявах да споделя това с вас, но след като клетата ми дъщеря отвори дума, нямам избор. Щом вече съм решила да говоря, ще ви разправя всичко от игла до конец.
– Така е най-разумно – съгласих се аз.
– Господин Дребър живя тук почти три седмици. Беше пътувал със секретаря си из Европа, забелязах зелените етикети „Копенхаген“ на куфарите им, следователно Копенхаген е последното място, където са спирали. Стангърсън беше тих, сдържан човек, но за жалост трябва да кажа, че работодателят му далеч не беше такъв. Имаше просташки навици и се държеше грубиянски. Вечерта, когато пристигнаха, той се представи съвсем зле, понеже се напи. Изобщо минеше ли пладне, не можеше да се каже, че е трезв. С камериерките се отнасяше възмутително свободно и фамилиарно. Най-лошото е, че скоро започна да се държи така и с дъщеря ми Алис и неведнъж ѝ говореше по начин, който, слава Богу, тя не схващаше поради своята добродетелност. Позволи си дори да я сграбчи в прегръдките си – безчинство, за което собственият му секретар се принуди да го укори, защото такова поведение е недостойно за един джентълмен.