Притиснат от всички страни, Холмс явно започна да се колебае. Продължи да крачи из стаята, обронил глава на гърдите си и смръщил вежди – както винаги, когато потънеше в размисъл.
– Няма да има повече убийства – каза накрая той, като внезапно спря и се обърна към нас. – Можете да обявите това предположение за изчерпано. Попитахте ме дали зная името на престъпника. Зная го. Но този факт е дреболия в сравнение с възможността да го заловим. Очаквам много скоро да постигна това. Направил съм необходимата подготовка и силно се надявам, че ще успея, но трябва да се борави внимателно, защото насреща си имаме хитър и отчаян човек, ползващ се с подкрепата на не по-малко умен съучастник, както успях да се убедя. Дотогава, докогато престъпникът няма представа, че са събрани някакви улики, има известен шанс да му надвием, но ако изпита и най-малкото подозрение, той ще си смени името и мигом ще изчезне сред четирите милиона, населяващи този огромен град. Нямам намерение да обиждам когото и да е от вас, но държа да ви кажа, че според мене двамата мъже не са равностоен противник на детективската служба, ето защо не потърсих вашата помощ. Разбира се, ако не успея, цялата вина ще ми бъде вменена заради този пропуск, но аз съм подготвен за това. Засега мога да обещая, че в мига, когато стане възможно да обсъждам въпросите с вас без опасност за собствените ми планове, ще го сторя.
Уверенията на Холмс, както и пренебрежителното мнение за криминалния отдел на полицията изглежда далеч не задоволиха двамата детективи. Грегсън се изчерви до корените на сламенорусата си коса, а очичките на Лестрейд светеха от любопитство и омраза. Никой от тях обаче не успя да се обади, понеже на вратата се почука и депутатът на малките уличници – младият Уигинс – представи своята незначителна и отблъскваща особа. Той докосна за поздрав челото си и рече:
– Да знаете, сър, че кабриолетът е на входа.
– Браво, момче! – ласкаво каза Холмс. – А защо не въведете този модел в Скотланд Ярд? – продължи той, като извади от едно чекмедже чифт белезници. – Вижте само колко плавно действа пружината. Щракват мигновено.
– И старият модел върши работа – подхвърли Лестрейд, – стига да намерим човек, на когото да ги сложим.
– Много добре, много добре – съгласи се с усмивка Холмс. – Кочияшът би могъл да ми помогне със сандъците. Кажи му да се качи, Уигинс.
Учудих се, като чух съквартирантът ми да говори така, сякаш се готви да тръгне на пътешествие, понеже не ми беше споменавал нищо по въпроса. В стаята имаше малък куфар – Холмс го извади и започна да затяга ремъците. Беше погълнат от това занимание, когато влезе кочияшът.
– Само ми помогни с тази закопчалка, човече – каза Холмс, коленичил до куфара, без изобщо да обърне глава.
Човекът приближи към него някак намусено и недоверчиво и протегна ръце да улесни Холмс. В същия миг се чу звучно щракване, металът издрънча и Шерлок Холмс отново скочи на крака.
– Господа – извика той с блеснали очи, – да ви представя господин Джефърсън Хоуп, убиецът на Инок Дребър и Джоузеф Странгърсън!
Всичко стана светкавично – толкова скоро, че нямаше време да го осъзная. Ясно си спомням този миг: победоносното изражение на Холмс, звънкия му глас, свирепия вид на смаяния кочияш, гневно вперил поглед в лъскавите белезници, озовали се сякаш по магически начин върху ръцете му. Една-две секунди сигурно сме приличали на скулптурна група. После с яростен, нечленоразделен вик заловеният се отскубна от хватката на Холмс и се спусна към прозореца. Рамката и стъклото поддадоха на натиска му, но преди да успее да скочи навън, Грегсън, Лестрейд и Холмс се хвърлиха върху му с бързината на хрътки. Завлякоха го обратно в стаята и настъпи страхотна суматоха. Мъжът беше толкова неудържим и ожесточен, че непрекъснато се отърсваше от четирима ни. Сякаш притежаваше силата на човек, обзет от спазмите на епилептичен пристъп. По лицето и ръцете му имаше рани от минаването през стъклото, но продължи да се съпротивлява, сякаш не беше изгубил кръв. Чак когато Лестрейд успя да пъхне ръка под вързаната на врата му кърпа и едва не го удуши, той проумя, че усилията му са напразни. Но дори тогава ние се почувствахме в безопасност едва когато вързахме и краката, и ръцете му. Когато свършихме, изправихме се запъхтени, останали без дъх.
– Разполагаме с кабриолета му – каза Шерлок Холмс. – Ще ни послужи да го откараме в Скотланд Ярд. Господа – продължи той, любезно усмихнат, – нашата малка загадка е към своя край. С най-голямо удоволствие ще изслушам въпросите, които бихте желали да ми зададете. Сега няма опасност да не получите отговор.