– Така ли се получи? – замислено каза мъжът. – Стана без да искам.
Както говореше, той развърза сивия шал и измъкна от него красиво момиченце на около пет години, с изящни пантофки и спретната розова рокличка с ленена престилка, свидетелстващи за грижлива майчина ръка. Детето беше бледо и изнурено, но със загладени ръце и крачета, което говореше, че е страдало от лишенията по-малко от спътника си.
– Как се чувстваш сега? – попита я той, понеже момиченцето продължаваше да разтърква тила си, покрит със сплъстени руси къдрици.
– Целуни мястото и ще мине – отвърна му детето напълно сериозно и наведе към него ударената си главица. – Така прави мама. А къде е мама?
– Няма я. Надявам се, че скоро ще я видиш.
– Няма ли я? – възкликна детето. – Чудно, та тя не си взе довиждане, иначе винаги си взема, дори когато ходи на чай при леля, а сега я няма вече от три дни. Виж ти, тук всичко е изсъхнало. Няма ли вода и нещо за ядене?
– Не, няма, миличка. Още малко потърпи, после нещата ще се оправят. Хайде, облегни се на мен, ето така си опри главата, ще ти е по-удобно. Устните ми са се напукали и ми е трудно да говоря, но май ще е най-добре да ти обясня положението. Какво е това в ръцете ти?
– Красиви парченца! Скъпоценни парченца! – извика възторжено момиченцето, вдигнало две лъщящи люспи слюда. – Като се върнем у дома, ще ги дам на брат ми Боб.
– Скоро ще видиш по-красиви неща от тях – каза ѝ доверително мъжът. – Само имай търпение. Канех се обаче да ти обясня... Помниш ли кога се отклонихме от реката?
– О, да.
– Тогава смятахме, че скоро ще излезем на друга река, но работата се обърка. Компасът ли не е наред, картата ли, но до река не стигнахме. Останахме без вода. Е, имаше някоя и друга капка за момиченце като тебе и...
– И ти не можеше да се измиеш – прекъсна го важно спътничката му, вгледана в изпоцапаното му лице.
– Нямаше вода нито за миене, нито за пиене. Пръв не издържа господин Бендър, после индианецът Пийт, после госпожа Макгрегър, след нея Джони Хоунс, а накрая, мило дете, и майка ти.
– Значи и мама е умряла! – извика момиченцето, зарови лице в престилката си и горчиво заплака.
– Да, само ние с тебе останахме живи. После ми хрумна, че в тази посока можем да попаднем на вода, затова реших да те нося, и потеглихме двамата. Изглежда, нямаме късмет. Вече само Господ може да ни помогне!
– Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем? – спря да хлипа детето и вдигна обляното си в сълзи лице.
– В общи линии така е.
– Защо чак сега ми го казваш? – рече момиченцето и весело се засмя. – Толкова ме уплаши! Нали, щом умрем, пак ще бъдем заедно с мама
– Имаш право, миличка.
– И ти ще бъдеш при нас. Ще разправя на мама как си се грижил за мен. Ловя се на бас, че тя ще ни посрещне на райските порти с голяма кана вода и купчина топли елдени сладки, препечени и отгоре, и отдолу, както ги обичаме с брат ми Боб. След колко време ще стане това?
– Не зная. Не след дълго.
Човекът бе вперил поглед в хоризонта на север. В синия небесен свод се появиха три петънца, които нарастваха с всеки изминал миг, така бързо се приближаваха. Скоро те се превърнаха в огромни кафяви птици, които описаха кръг над двамата странници и после кацнаха на едни скали, откъдето ги наблюдаваха. Това бяха лешояди, хищниците на Запада, чиято поява предхожда смъртта.
– Пилета! – извика весело момиченцето, сочейки зловещите фигури, и плесна с ръце, за да ги накара да отлетят. – Я ми кажи и този край ли е създаден от Господ?
– Разбира се – отвърна спътникът ѝ, доста стреснат от неочаквания въпрос.
– Той е създал земите в Илиной, той е създал и река Мисури – продължи да говори детето. – А този край според мене е създаден от някой друг, защото съвсем не е хубав. Забравили са вода и дървета.
– Какво ще кажеш да се помолим? – предложи нерешително мъжът.
– Още не е тъмно – отвърна детето.
– Няма значение. Е, не е съвсем по правилата, но съм сигурен, че Бог ще ни го прости. Повтори ония молитви, дето ги казваше всяка вечер във волската кола, докато пътувахме през равнината.
– Защо сам не кажеш някоя молитва? – погледна го учудено детето.
– Всичко съм забравил. Не съм изричал молитва, откакто бях висок наполовината на тая пушка. Е, никога не е късно да се науча. Ти ще казваш, а аз ще стоя редом и ще повтарям заедно с тебе.
– Тогава трябва да коленичим. И двамата – каза момиченцето и за тази цел постла шала. – А ръцете си вдигни ей така. Изведнъж ти става много приятно от това!
Беше странна сцена, но нямаше кой да я види освен лешоядите. Двамата пътници бяха коленичили редом на тесния шал – бъбривото момиченце и безразсъдният, закоравял авантюрист. И пухкавото детско личице, и изпитият ъгловат лик бяха вдигнати към безконечните небеса в прочувствена и настойчива молба към великия Създател, с когото се гледаха лице в лице, и гласовете им – единият тънък и звънлив, другият силен и дрезгав – се сливаха в тази молба за милост и прошка. Казаха молитвата, върнаха се и седнаха в сянката на канарата. След малко детето заспа, сгушило се върху широката гръд на своя закрилник. Известно време той остана да бди над съня му, но накрая природата си поиска своето – цели три дни и три нощи мъжът не си беше позволил нито да полегне, нито да отдъхне. Клепачите бавно се спуснаха над уморените очи, главата клюмаше все повече и повече върху гърдите, докато прошарената брада на мъжа не се смеси със златните кичури на неговото другарче и двамата не потънаха в един и същ дълбок унес, в който няма сънища.