Шумът, вдигнат от гладните птици, събуди спящите и те се озърнаха с недоумение. Мъжът с мъка се изправи на крака и се взря в долината, която изглеждаше така необитаема, когато го обори сънят, а сега нашир и длъж по нея бродеха безброй хора и добитък. Изражението му се промени и личеше, че не вярва на очите си, защото прокара костелива ръка по лицето си и тихо рече: „Значи това било да изпаднеш в делириум!“ Детето се изправи до него, уловило се за пеша на палтото му, и не каза нищо, но гледаше учудено и въпросително, както правят децата.
Групата на спасителите скоро успя да убеди двамата клетници, че видяното не е плод на болно съзнание. Един от тях хвана момиченцето и го качи на раменете си, а други двама подкрепиха неговия измършавял спътник и му помогнаха да стигне до каруците.
– Казвам се Джон Фериър – обясни странникът. – Бяхме двайсет и един души, но само ние с малката останахме живи. Другите умряха от жажда и глад още докато бяхме на юг.
– Ваше ли е момиченцето? – попита го някой.
– Смятам, че сега е мое! – извика човекът предизвикателно. – Мое е, понеже го спасих. Никой не може да ми го отнеме! От днес нататък тя ще се казва Луси Фериър. А мога ли да знам кои сте вие? – попита той, като гледаше с любопитство яките, помургавели от слънцето хора, които го избавиха. – Виждате ми се доста на брой.
– Близо десет хиляди сме – отвърна му един от по-младите. – Ние сме преследваните Божи чеда, избраниците на ангела Морени12.
– За пръв път го чувам – каза странникът. – Май доста голяма тълпа е избрал.
– Не се подигравай със свети неща – строго го смъмри другият. – Ние сме от хората, дето вярват в светото слово, записано с египетски букви върху листовете ковано злато, които са били предадени на преподобния Джоузеф Смит в Палмайра. Идем от Нову, от щата Илиной, където си построихме храм. Тръгнали сме да търсим убежище от насилниците и безбожниците, та дори и да е насред пустинята.
Името „Нову“ явно накара Джон Фериър да си спомни нещо.
– Ясно – каза той. – Значи вие сте мормоните13.
– Ние сме мормоните – в един глас го увериха те.
– А закъде пътувате?
– Не знаем. Божията ръка ни води в лицето на нашия Пророк. Трябва да се явиш пред него. Той ще каже какво да те правим.
Слязоха до подножието на хълма и веднага бяха наобиколени от поклонници – бледи, хрисими жени, здрави, засмени деца и неспокойни, угрижени мъже. Много изненадани и състрадателни гласове се чуха, когато хората видяха двамата странници: детето – невръстно, а мъжът – в окаяно състояние. Придружителите им обаче не спряха, а си пробиха път и последвани от голяма тълпа, стигнаха до една каруца, забележителна с големите си размери и с празничния си, красив вид. Шест коня бяха запрегнати в нея, докато другаде използваха по два или най-много по четири. Седналият до коларя мъж едва ли имаше повече от тридесет години, но правеха впечатление голямата му глава и решителното изражение, по което си личеше, че той е водачът. Мъжът четеше томче с кафяви корици, но когато хората наближиха, той остави настрани книгата и внимателно изслуша какво се е случило. После се обърна към двамата клетници и каза, като тежко отмерваше думите си:
– Можем да ви вземем с нас само ако приемете нашата вяра. Не искаме вълци в овчи кожи сред паството. По-добре костите ви да се белеят в тази пустош, отколкото да се окажете лъжицата катран, която разваля кацата с мед. – Ще се присъедините ли при тези условия?
– Май съм готов на всякакви условия – рече Фериър така натъртено, че мрачните старейшини не можаха да сдържат усмивката си. Само водачът им запази суровото си, внушително изражение.
– Отведи го, братко Стангърсън – каза той. – Дай и на него, и на детето храна и вода. Твоя ще бъде задачата да го въведеш в светата ни вяра. А сега да потегляме, твърде дълго се задържахме. Напред към Цион!
– Напред към Цион! – поде тълпата мормони, викът им се разнесе по целия керван от уста на уста и заглъхна едва някъде в далечината. Изплющяха камшици, изскърцаха колела, огромните каруци потеглиха и скоро керванът отново се виеше по пътя. Старейшината, на чиято грижа бяха оставени двамата клетници, ги отведе до каруцата си, където вече имаше приготвено ядене.