– Да напуснем Юта?
– Горе-долу така може да се каже.
– Ами фермата?
– Ще съберем пари, колкото можем, а другото ще оставим. Да си призная, Луси, неведнъж ми се е искало да го сторя. Не ми се нрави да превивам гръб пред когото и да е, както правят тук хората пред проклетия Пророк. Роден съм свободен американец и не мога да свикна с тая работа. Май съм много стар да се уча. Ако Йънг вземе да се навърта около фермата, не е изключено да се натъкне на заряд едри сачми, изстреляни срещу него.
– Но те няма да ни позволят да заминем! – възпротиви се дъщеря му.
– Почакай да се върне Джефърсън, лесно ще се оправим. А междувременно се успокой, дъще, и гледай очите ти да не са подути от плач, иначе, като те види, той ще ме направи на нищо. Няма от какво да се страхуваш, няма никаква опасност.
Джон Фериър изрече тези утешителни слова с доста уверен глас, но Луси все пак забеляза, че вечерта баща ѝ положи особени грижи да заключи вратите и старателно изчисти и зареди ръждясалата ловджийска пушка, окачена на стената в спалнята му.
Глава 4
Бягство и спасение
На другата сутрин след разговора с мормонския Пророк Джон Фериър отиде в Солт Лейк и като намери своя познат, готвещ се да тръгне за Сиера Невада, му повери посланието до Джефърсън Хоуп. В него съобщаваше на младия човек за надвисналата над тях опасност и за голямата необходимост от завръщането му. Щом уреди този въпрос, Фериър малко се успокои и си тръгна за дома с поолекнало сърце.
Когато наближи фермата, с изненада забеляза, че и на двата стълба до портата има вързани коне. Още повече се изненада, като влезе, защото завари двама млади мъже, заели гостната му. Единият, с издължено, бледо лице, се беше отпуснал на люлеещия се стол, опрял вдигнатите си крака върху печката. Другият – младеж с дебел врат и груби черти на подпухналото лице – стоеше пред прозореца с ръце в джобовете и си подсвиркваше известен църковен химн. И двамата кимнаха за поздрав на влезлия Фериър, а после седналият заговори:
– Може би не ни познавате – каза той. – Пред вас е синът на старейшината Дребър, а аз съм Джоузеф Стангърсън, с когото пътувахте през пустошта, когато Бог протегна ръка и ви прибра в истинското паство.
– Както ще прибере всички народи, като му дойде времето – каза другият с гъгнив глас. – Той може и да се бави, но никого не забравя.
Джон Фериър сдържано се поклони. Беше отгатнал кои са посетителите.
– Дойдохме – продължи Стангърсън, – посъветвани от нашите бащи, с молба да дадете ръката на дъщеря си на онзи от нас, който изглежда подходящ и на двама ви. Понеже аз имам само четири жени, а брат Дребър има седем, струва ми се, че моето основание е по-голямо.
– Не, не, братко Стангърсън – извика другият. – Не е въпрос колко жени има човек, а колко може да издържа. Моят баща ми подари мелниците си, така че сега аз съм по-богатият.
– Но аз имам по-добри изгледи – каза приятелски първият. – Когато Бог вземе баща ми, ще стана собственик на щавачницата и на кожарската фабрика. Пък и съм по-възрастен от тебе, с по-висок ранг в църквата.
– Нека момичето реши – предложи младият Дребър и самодоволно се ухили на отражението си в стъклото. – Всичко ще зависи от нейното решение.
По време на този диалог Джон Фериър стоеше вбесен на прага и едва се сдържаше да не заиграе с камшика по гърбовете на посетителите. Накрая тръгна към тях и каза:
– Вижте какво, когато дъщеря ми ви повика, можете да дойдете, но дотогава кракът ви да не стъпва тук!
Двамата млади мормони го изгледаха изумено. Според тях съперничеството им за ръката на девойката беше най-голямата чест, която можеха да окажат на нея и на баща ѝ.
– Стаята може да се напусне от две места: през вратата и през прозореца – изкрещя Фериър. – Откъде ще предпочетете?
Мургавото му лице изглеждаше толкова свирепо, а костеливите ръце – толкова страшни, че посетителите скочиха и побързаха да се измъкнат. Старият фермер ги последва до вратата.
– И ми съобщете, когато се споразумеете – язвително подхвърли той.
– Ще си платиш за това! – извика Стангърсън, пребледнял от гняв. – Не зачете Пророка и Съвета на четворицата! Ще се разкайваш до сетния си час!
– Ще усетиш колко е тежка ръката Господна! – извика и младият Дребър. – Бог ще вдигне десница и ще те порази!
– Да взема аз да ви поразя тогава! – възкликна яростно Фериър и щеше да изтича горе в спалнята си за пушката, ако не беше Луси, която го хвана за ръката и го спря.
Преди да се отскубне от нея, изтрополяха копитата и стана ясно, че мормоните вече се отдалечават.
– Лицемерни нехранимайковци! – извика Фериър и избърса потта от челото си. – Бих предпочел да те видя в гроба, момичето ми, отколкото да се омъжиш за някого от тях!