Но какво беше това? В настъпилата тишина се чу слаб стържещ звук – леко, но много отчетливо сред безмълвието на нощта. Идваше откъм входната врата. Фериър се промъкна в преддверието и напрегна слух. Известно време последва пауза, после слабият, едва доловим звук се повтори. Изглежда, някой лекичко почукваше по една от дъските на вратата. Дали беше среднощен убиец, дошъл да изпълни присъдата на тайния трибунал? Или техен агент с поръчението да отбележи, че е дошъл последният ден на отсрочката? Джон Фериър чувстваше, че мигновената смърт е за предпочитане пред напрегнатото очакване, което опъва нервите и вледенява сърцето му. Той скочи, дръпна резето и широко отвори вратата.
Навън цареше тишина и спокойствие. Нощта беше ясна, ярките звезди блещукаха в небето. Фериър се взря в градината пред къщата, в оградата и портата, но нито там, нито по пътя имаше жива душа. Той въздъхна облекчено, после се втренчи вляво и вдясно и накрая случайно погледна право в нозете си, където за свое голямо учудване видя проснат ничком човек, разперил ръце и крака.
Тази гледка така го стресна, че фермерът се облегна на стената, притиснал гърло с ръка, за да задуши желанието си да извика. Първата му мисъл беше, че това е тялото на ранен или умиращ, но както гледаше, забеляза, че човекът пълзи по земята и се вмъква в преддверието бързо и безшумно като змия. Вече вътре, той скочи на крака, затвори вратата и разкри пред изумения фермер свирепото си лице, излъчващо решителност – лицето на Джефърсън Хоуп.
– Милостиви Боже! – зяпна Джон Фериър. – Толкова ме уплаши! Как ти хрумна да влезеш по тоя начин?
– Дай ми нещо за ядене – каза Джефърсън с дрезгав глас. – От две денонощия хапка не съм сложил в уста. – И той се нахвърли като изгладнял вълк върху студеното месо и хляба, останали неприбрани на масата от вечерята на стопанина. – Луси добре ли е? – попита той, като утоли глада си.
– Да. Не знае за опасността – отвърна Фериър.
– Това е добре. Наблюдават къщата от всички страни, затова се наложи да пълзя. Може и да са много хитри, ама не са чак толкова хитри, та да хванат един ловец, обучен от орегонски индианци.
Сега, когато виждаше пред себе си верен съюзник, Джон Фериър се промени. Сграбчи мургавата ръка на младия мъж и я разтърси сърдечно.
– Ти си човек, заслужаващ уважение – каза той. – Малко са тези, които биха дошли да разделят с нас опасността и бедата.
– Право казваш, приятел – съгласи се младият ловец. – Почитам те, но ако беше сам в тая работа, щях да си помисля дали да си пъхам главата в гнездото на осите. Дължиш идването ми на Луси и ако я сполети нещастие, преди това родът Хоуп ще остане с един човек по-малко в Юта.
– Какво ще правим?
– Утре е последният ти ден и ако не предприемеш нещо тази нощ, свършено е с тебе. В Орловата клисура съм оставил едно муле и два коня. Колко пари имаш?
– Две хиляди долара в злато и пет хиляди в банкноти.
– Ще стигнат. И аз имам да добавя толкова. Ще тръгнем за Карсън през планините. Най-добре събуди вече Луси. Хубаво, че слугите спят извън къщата.
Докато Фериър отиде да подготви дъщеря си за предстоящото пътуване, Джефърсън Хоуп събра всичката храна, която успя да намери, в малък вързоп и напълни една каменинова делва с вода, защото от опит знаеше, че планинските кладенци са малко на брой и на големи разстояния. Тъкмо приключи, и дойде фермерът с дъщеря си, облечена и готова за тръгване. Двамата влюбени размениха горещи поздрави, но набързо, защото нямаше нито миг за губене, а им предстоеше трудна задача.
– Трябва да тръгнем веднага – каза Джефърсън Хоуп тихо и решително, като човек, съзнаващ голямата заплаха, но готов да я посрещне, без да му мигне окото. – Наблюдават и предния, и задния вход, обаче можем да се измъкнем предпазливо през страничния прозорец и да прекосим нивите. Стигнем ли до пътя, ще ни остават само две мили до клисурата, където чакат конете. Призори трябва да сме изминали половината път през планината.
– Ами ако ни спрат? – попита Фериър.
Хоуп потупа револвера, който се подаваше от пазвата на ризата му.
– Ако са твърде много, за да се справим с тебе, ще вземем двама-трима с нас – каза той със зловеща усмивка.
Угасиха всички лампи в къщата и Фериър надникна от тъмния прозорец към нивята, доскоро негови, които трябваше да остави завинаги. От дълго време се подготвяше за тази жертва, защото мисълта за честта на благоденствието на дъщеря му натежаваше пред съжалението, че с богатството му е свършено. Всичко изглеждаше толкова мирно и щастливо – листата на дърветата шумоляха, над обширното житно поле цареше тишина и човек трудно можеше да си представи смъртта, дебнеща отвсякъде. Но пребледнялото и каменно лице на младия ловец говореше, че като се е приближавал към къщата, е видял достатъчно, за да се увери в това.