Фериър взе торбата със златото и банкнотите, Джефърсън Хоуп понесе оскъдните провизии и водата, а за Луси остана вързопче с някои от по-ценните ѝ вещи. Отвориха прозореца много бавно и предпазливо, почакаха да изплува тъмен облак и да сгъсти донякъде мрака и после един по един се спуснаха в градинката. Приведени и затаили дъх, те се промъкнаха през нея, стигнаха до заслона на живия плет и вървяха по края, докато се добраха до пролука, водеща към полето. В същия миг младият мъж дръпна спътниците си към тъмното убежище на оградата, където те останаха да лежат безмълвни и разтреперени.
Добре, че благодарение на ловуването из прерията Джефърсън Хоуп бе придобил слуха на дива котка. Едва успяха да се снишат, когато на няколко метра от тях се чу тъжният вик на планинска улулица. Тутакси наблизо извикаха в отговор. Веднага след това от пролуката, към която се бяха насочили, се показа неясен, тъмен силует, отново се чу уговореният сигнал – жалният глас на улулица – и от мрака изникна втори мъж.
– Утре в полунощ – каза първият, който явно ръководеше. – Когато козодоят се обади три пъти.
– Разбрано – потвърди вторият. – Да съобщя ли на брат Дребър?
– Предай му, а той да предаде на останалите. Седем без девет!
– Пет без седем! – каза вторият и двете фигури се отдалечиха в различни посоки.
Последните им думи явно представляваха нещо като парола и отговор. Веднага щом стъпките им заглъхнаха в далечината, Джефърсън Хоуп скочи на крака, помогна на спътниците си да минат през пролуката и ги поведе през полето неимоверно бързо, като подкрепяше и почти носеше девойката, когато тя нямаше сили да продължи.
– Давайте, давайте! – подканяше ги тихо той от време на време. – Минахме през постовете, всичко зависи от бързината ни. Хайде!
Щом стигнаха до шосето, започнаха да се придвижват по-успешно. Само веднъж се натъкнаха на мормон, но мигом се спотаиха в една нива и така избегнаха разпознаването. Недалече от града ловецът тръгна по отклоняваща се тясна и камениста пътека, водеща към планините. Над главите им тъмнееха два остри зъбера, а проломът, който ги разделяше, беше Орловият каньон – там ги очакваха конете. С безпогрешен усет Джефърсън Хоуп откриваше пътеката между високите канари и по изсъхналото речно корито, докато не стигнаха до закътаното място в заслона на скалите, където бяха оставени верните животни. Качиха девойката на мулето, старият Фериър, стиснал торбата с парите, яхна единия кон, а Джефърсън поведе втория по надвисналата над пропаст опасна пътека.
Преживяването би смаяло всеки, който не е свикнал да среща без страх и най-дивите приумици на Природата. От едната страна сурово и заплашително се издигаше зъбер, висок може би над хиляда стъпки. По напуканата му повърхност имаше дълги базалтови стълбове, наподобяващи ребра на вкаменено чудовище. От другата страна се виждаха безредно струпани скали и камъни, така че да се прекоси оттам бе невъзможно. В средата минаваха неравните пътечки, толкова тесни на места, че се налагаше хората да се движат в индианска нишка – само опитни ездачи биха могли да вървят по такава стръмнина. И все пак, независимо от всички опасности и трудности, бегълците напредваха с леко сърце, защото всяка стъпка увеличаваше разстоянието между тях и ужасната тирания, от която се махаха.
Скоро обаче получиха доказателство, че все още се намират под юрисдикцията на Светците. Бяха стигнали до най-страшната и тежка част от прехода, когато девойката изплашено извика и посочи нагоре. Върху една скала, надвиснала над пътеката, на фона на небето ясно се различаваше силуетът на самотен часовой. В същия миг той ги забеляза, извика по военному „Кой иде?“ и гласът му отекна в тишината на клисурата.
– Пътници за Невада – отвърна Джефърсън Хоуп, сложил ръка на пушката, окачена на седлото му.
– С чие разрешение?
– На Светата четворица – отвърна Фериър.
Животът сред мормоните го беше научил, че по-върховна власт от тази няма.
– Седем без девет? – извика часовоят.
– Пет без седем! – веднага му отговори Джефърсън Хоуп, като си спомни чутата в градината парола.
– Минавайте и Бог да ви пази! – чу се гласът отгоре.
Оттатък поста пътеката се разширяваше и можеха да подкарат конете в тръс. Озърнаха се назад, видяха самотния часовой, облегнат на пушката си, и разбраха, че оставят зад гърба си последната стража на Избрания народ, а пред тях е свободата.