След време се добра до началото на пролома, където бе оставил двамата си спътници. Дори в тъмното успя да разпознае очертанията на околните зъбери. Каза си, че сигурно го чакат с нетърпение, защото го нямаше близо пет часа. С ликуващо сърце сложи ръце на устата си и долината откликна на звънкия му поздрав, в знак че си е дошъл. Ослуша се, но отговор не последва. Само собственият му вик отекваше из мрачните смълчани клисури и се завръщаше многократно при него. Хоуп отново извика, още по-високо от преди, и отново не чу дори шепот оттам, където бе оставил неотдавна приятелите си. Обзе го неясен, смътен страх и той хукна обезумял напред, като изпусна в бързината скъпоценния товар.
След завоя на пътеката пред очите на Хоуп се показа точно мястото, където бе запалил огъня. Жарта от изгорелите дърва все още припламваше, но си личеше, че никой не е наглеждал огъня след тръгването на ловеца. Наоколо цареше все същата мъртвешка тишина. Хоуп разбра, че страховете му са основателни, и хукна към останките от огъня. Наблизо нямаше жива душа, животните, мъжът и девойката бяха изчезнали. Ясно беше, че в отсъствието на младия човек се е случило ужасно нещастие, нещастие, помело всички, без да остави следа зад себе си.
Зашеметен и потресен от този удар, Джефърсън Хоуп усети, че главата му се върти и трябваше да се подпре на пушката, за да не падне. В същността си обаче той беше човек на действието и бързо дойде на себе си след този пристъп на слабост. Грабна недоизгорял клон от гаснещия огън, раздуха го, за да пламне, и тръгна да огледа с негова помощ малкия лагер. Навсякъде земята бе утъпкана от конски копита, следователно бегълците са били нападнати от голяма група ездачи, а посоката на дирите говореше, че са тръгнали към Солт Лейк. Дали бяха отвели двамата му спътници? Хоуп почти повярва, че е така, когато погледът му привлече нещо, от което всеки нерв в тялото му се опъна като струна. Малко встрани от бивака видя невисока могила червеникава пръст, със сигурност липсваща преди. Не можеше да се сбърка с нищо, беше пресен гроб. Младият ловец се приближи и видя забита в пръстта разклонена пръчка с парче хартия, набучено отгоре. Надписът беше кратък, но съществен.
„Джон Фериър
от град Солт Лейк.
Починал на 4 август 1860 г.“
Значи непреклонният старец, с когото Хоуп се раздели съвсем наскоро, вече не се намираше между живите и това бе цялата му епитафия. Джефърсън Хоуп се заозърта обезумял, да не би да има и втори гроб, но не видя нищо повече. Ужасните преследвачи бяха отвлекли Луси, за да определят съдбата ѝ според замисъла си – да я пратят в харема на някой от синовете на старейшините. Когато младият човек осъзна, че участта на Луси е предрешена, а той е безсилен да предотврати това, обзе го желанието да бъде заедно със стария фермер, намерил най-подир покой в тихото кътче.
Отново обаче дейният му дух пропъди унеса, породен от отчаянието. Щом не му оставаше нищо друго, Хоуп можеше да посвети живота си на отмъщението. Заедно с несломимото си търпение и постоянство, той притежаваше и качеството да се спотайва, докато му дойде времето – сигурно придобито от индианците, сред които бе живял. Както стоеше край изоставения огън, Джефърсън Хоуп разбра, че скръбта му би се уталожила единствено от възмездието – пълно и докрай, раздадено на враговете със собствената му ръка. Той твърдо реши да посвети силната си воля и неукротимата си енергия на тази цел. Със зловещо и пребледняло лице младият човек се върна по стъпките си до там, където бе захвърлил храната, и като стъкна гаснещия огън, опече месо, което да му стигне за няколко дни. Прибра го във вързоп и колкото и да беше уморен, тръгна по планинската пътека по следите на Ангелите отмъстители.
Пет дни Хоуп се тътри уморен, с разтреперени нозе през проломите, откъдето бе минал на кон. Нощем се просваше на скалите и дремваше за няколко часа, но винаги още преди зазоряване успяваше да извърви доста път. На шестия ден стигна до Орловия каньон, откъдето започна злощастното им бягство. Оттам вече се виждаше седалището на Светците. Съсипан и изтощен, той се подпря на пушката си и размаха заканително измършавялата си ръка към притихналия град, прострял се нашироко в ниското. И както гледаше, забеляза, че по някои от по-големите улици са окачени знамена и други свидетелства за празник. Все още размишляваше какво ли значи това, когато чу тропот на копита и насреща му се зададе ездач. Когато приближи, Хоуп разпозна в него мормон на име Каупър, на когото беше правил разни услуги на времето. И щом Каупър стигна до него, Хоуп го спря с намерението да узнае каква е съдбата на Луси Фериър.