– Ако мястото на полицейския началник е свободно, смятам, че вие сте човекът за него – каза Хоуп, взрян с нескрито възхищение в моя съквартирант. – А начинът, по който откривахте следите ми, няма цена.
– Най-добре е да дойдете с мене – каза Холмс на двамата детективи.
– Аз мога да ви закарам – предложи Лестрейд.
– Чудесно! А Грегсън ще седне вътре при мене. Също и вие, докторе. Понеже случаят ви заинтересува, нищо не пречи да ни придружите.
С радост се съгласих и заедно слязохме долу. Нашият пленник не направи опит за бягство, а влезе кротко в кабриолета, доскоро негов, заедно с нас. Лестрейд се качи на капрата, шибна коня и много скоро пристигнахме. Въведоха ни в една стаичка, където полицейски инспектор записа името на заловения и именага на хората, в чието убийство се обвинявате. Служителят беше белолик, апатичен човек, който изпълняваше задълженията си вяло и машинално.
– Задържания ще бъде изправен пред съда до края на седмицата – каза той. – Междувременно желаете ли та направите някакво изявление, господин Джефърсън Хоуп? Длъжен съм да ви предупредя че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да бъде използвано против вас.
– Имам доста за разказване – бавно каза пленникът ни. – Ще ви разкажа всичко, господа.
– Не е ли по-добре да го запазите за делото? – попита инспекторът.
– Може изобщо да не стигна до съд – отвърна човекът. – Не се притеснявайте, не мисля да се самоубивам. Вие лекар ли сте? – свирепо впи той в мене блестяшите си черни очи.
– Да, лекар съм – отвърнах аз.
– Тогава си сложете ръката тук – каза той с усмивка и ръката му, заедно с белезниците, посочи гърдите.
Сторих го със свободната си ръка. Странно неритмично триене се усещаше вътре. Мускулите на гръдния кош сякаш трептяха и резонираха, както би станало с една паянтова постройка, ако в нея заработи мощен мотор. В тишината на стаята се чуваше глухо жужене и бръмчене, което идваше от същият човек.
– Та вие имате аневризма на аортата! – възкликнах аз.
– Така се нарича! – примирено погвърди той. – Миналата седмица ходих на лекар и тои ми каза, че не след дълго сърцето ми ще се пръсне. От години става все по-зле. Получих го от измръзване и недояждане в планините на Солт Лейк. Постигнах целта си и не ме е грижа дълго ли ще живея, но бих искал да оставя след себе си някакво описание на цялата рабога. Не искам да ме помнят като обикновен главорез.
Инспекторът и двамата служители побързаха да обсъдят дали е препоръчително да позволят да разкаже историята си.
– Сигурно ли е, че има непосредствена опасност за живота му? – попита първият.
– Несъмнено – отговорих аз.
– В такъв случаи явно в наш интерес и на правосъдието е да запишем изявлението му – каза инспекторът. – Разрешава ви се да разкажете историята си. Но отново ви предупреждавам, че всичко което ще разкажете може да послужи против вас. То ще бъде записано.
– С ваше позволение ще седна – рече човекът и веднага осъществи казаното. – Тази аневризма лесно ме изморява, а бъркотията отпреди половин час не облекчи положението. С единия крак съм в гроба и няма смисъл да ви лъжа. Ще чуете само истината, а как бихте я използвали, е без значение за мене.
С тези думи Джефърсън Хоуп се облегна на стола и направи своето забележително признание. Говореше спокойно и методично, сякаш в събитията, за които разказваше, няма нищо необичайно. Мога да гарантирам верността на включения тук разказ, защото имах достъп до бележките на Лестрейд, където думите на Хоуп са записани точно както ги бе изрекъл.
– За вас не е от голямо значение защо мразех избягалите мормони – каза той. – Достатъчно е да знаете, че те бяха виновни за смъртта на две човешки същества. баща и дъщеря, и следователно собственото им съществуване бе предрешено. Поради времето, изминало от извършването на престъплението, всеки опит да ги изправя пред съда щеше да се провали. Но аз знаех вината им и твърдо реших, че сам ще поема ролята на обвинител, съдебни заседатели и изпълнител на присъдата, събрани в едно. На мое място и вие бихте направили същото, ако сте истински мъже... Момичето, за което стана дума, щеше да се омъжи за мене преди двайсет години. Насила я омъжиха за Дребър и тя не издържа. Взех венчалния пръстен от ръката на мъртвата и се заклех, че когато умира Дребър, пред очите си ще вижда същата халка и последните му мисли ще бъдат за престъплението, за което го наказвам. Носех пръстена и следвах Дребър и неговия съучастник през два континента, докато не ги настигнах. Те смятаха да ме изтощят, но не успяха. И ако умра утре, което е много вероятно, ще умра със съзнанието, че съм свършил, и то добре, работата си на този свят. Престъпниците загинаха от моята ръка. Не ми остава нищо повече, което да желая и да очаквам с надежда... Те бяха богати, а аз бях беден, затова не ми беше лесно да ги следвам. Когато пристигнах в Лондон, джобовете ми бяха почти празни и се наложи да се заловя с нещо, та да си изкарвам прехраната. Язденето или карането на кабриолет за мене е толкова естествено, колкото и ходенето по земята, затова се обадих в една файтонджийска кантора и скоро ме взеха на работа. Всяка седмица трябваше да представям определена сума на собственика, а горницата задържах за себе си. Рядко изкарвах в повече, но все успявах да свържа двата края. Най-трудно ми беше да опозная града и ми се струва, че никъде не съм попадал на толкова лабиринти, колкото в Лондон. Разполагах обаче с план и след като веднъж се ориентирах за главните хотели и гари, взех да се справям доста добре... Мина известно време, докато разбера къде са отседнали двамата господа. Питах, разпитвах и накрая се добрах до тях. Живееха на пансион в Камбъруел, оттатък Темза. Щом ги открих, знаех, че вече са в ръцете ми. Бях си пуснал брада и нямаше начин да ме познаят. Готвех се да им ходя по петите, докато ми падне сгоден случай. Твърдо бях решил този път да не им позволя да избягат... Въпреки това те почти ми се изплъзнаха. Където и да ходеха из Лондон, аз бях подире им. Понякога ги следвах с кабриолета. понякога пешком, но първото беше по-сигурно, защото не можеха да ми избягат. Само рано сутрин или късно вечер успявах да припечеля по някоя пара и взех да закъснявам с вноските за собственика. Това обаче не ме притесняваше, стигаше ми да хвана хората, които ме интересуваха... А те бяха много коварни. Трябва да им беше хрумнало, че може да съм попаднал на следите им, защото никога не излизаха един по един или по тъмно. В продължение на две седмици карах подире им всеки ден и те нито веднъж не се разделиха. Половината време Дребър беше пиян, но Стангърсън винаги стоеше нащрек. Дебнех ги от зори до мрак, но не случих нито един удобен момент. Това не ме обезсърчи, понеже нещо ме караше да си мисля, че моят час скоро ще удари. Страхувах се само да не би сърцето ми да се пръсне преждевременно и работата да остане несвършена... Най-после една вечер, когато минавах по „Торкий Теръс“ – така се казва улицата, където живееха, – видях, че пред вратата на пансиона спира кабриолет. Скоро отвътре изнесоха багаж, след малко се появиха Дребър и Стангърсън и кочияшът потегли. Шибнах коня и гледах да не ги изпускам от очи. Много се притесних, понеже реших, че си сменят квартирата. Те слязоха на гара Юстън, а аз повиках едно момче да държи поводите на коня ми и ги последвах на перона. Чух, че питат кога има влак за Ливърпул, а пазачът им отговори, че влакът току-що е заминал и има друг влак чак след няколко часа. На Стангърсън това явно не му хареса, но Дребър като че ли доста се зарадва. Толкова се приближих до двамата в тълпата, че чувах всяка тяхна дума. Дребър каза, че има да си свърши някаква лична работа и ако Стангърсън иска, да го почака, скоро ще се върне. Спътникът му го укори и му напомни решението им да се движат заедно. Дребър отговори, че случаят е малко деликатен и трябва да отиде сам. Не чух какво отговори другият на това, но Дребър започна да ругае – напомни, че онзи му е платен слуга и че не може да му заповядва. Тогава секретарят разбра, че работата е безнадеждна и само постави условието ако другият изпусне последния влак, да се срещнат в частния хотел „Холидей“. Дребър му заяви, че ще бъде на перона много преди единайсет часа и си тръгна от гарата... Мигът, който очаквах от толкова време, най-после дойде. Враговете ми бяха в моята власт. Заедно можеха взаимно да се закрилят, но разделени, зависеха от моето благоволение. Аз обаче не предприех никакво необмислено, прибързано действие. Планът ми отдавна беше готов. Мъстта не носи удовлетворение, ако престъпникът няма време да разбере кой му нанася удара и защо го е постигнало възмездието. Бях намислил план, даващ ми възможност да накарам човека, който ми е сторил зло, да разбере, че старият му грях е излязъл на бял свят. Няколко дни преди това се случи някакъв господин,