Толкова вълнуващ беше разказът на човека и толкова силно впечатление ни направи начинът, по който го поднесе, че останахме да седим безмълвни и умислени. Дори професионалните детективи, които са отегчени от всяка подробност на едно престъпление, явно бяха силно заинтригувани от чутото. Когато Джефърсън Хоуп свърши, няколко минути цареше тишина, нарушавана само от дращенето на молива на Лестрейд, нанасящ последни поправки на стенографските си записки.
– Има само един въпрос, който бих искал да се осветли малко повече – каза накрая Шерлок Холмс. – Кой беше вашият съучастник, дошъл на обявата ми за пръстена?
Хоуп весело смигна на приятеля ми и рече:
– Собствените си тайни мога да издам, но няма да напакостя на други хора. Видях обявата ви, допуснах, че може да е примамка, но можеше и да става дума за пръстена, който търсех. Приятелят ми предложи да дойде и да провери нещата. Ще се съгласите, че той се справи много успешно.
– Несъмнено! – любезно го увери Холмс.
– А сега, господа – започна мрачно инспекторът, – трябва да се съобразим с изискванията на закона. В четвъртък затворникът ще бъде изправен пред съда и се налага вашето присъствие. Дотогава аз ще отговарям за него.
С тези думи инспекторът позвъни, двама тъмничари отведоха Джефърсън Хоуп, а ние с приятеля ми излязохме от участъка и се върнахме с файтон на улица „Бейкър“.
Глава 7
В заключение
Предупредиха ни всички да се явим в съдилището в четвъртък. Но когато дойде четвъртък, нямаше нужда от свидетелските ни показания. Един по-висш съдия бе взел делото в свои ръце и бе призовал Джефърсън Хоуп пред трибунала, раздаващ справедливи присъди – нощта след залавянето аневризмата му не издържала и на сутринта го намерили в килията проснат върху пода, с кротка усмивка на лице. Той сякаш в последните си мигове бе премислил наум живота си и бе открил, че е принесъл полза с добре свършена работа.
– Грегсън и Лестрейд ще се вбесят от смъртта му – подхвърли Холмс, докато си приказвахме на другата вечер. – Изпуснаха големи похвали.
– Не мисля, че свършиха кой знае какво около залавянето му – отговорих аз.
– За света не е от значение кой какво свършва – горчиво каза Холмс в отговор. – Въпросът е кой успява да накара хората да повярват, че е свършил нещо. Както и да е – продължи той вече по-ведро, след като помълча. – Не бих се отказал от това разследване по никой начин. Не си спомням да ми е попадал по-интересен случай. Работата беше проста, но имаше няколко твърде забележителни момента.
– Проста ли?! – възкликнах аз.
– Трудно би могло да се определи другояче – отвърна Холмс и се усмихна на изненадата ми. – Доказателството, че по същество беше проста, е че без каквато и да е друга помощ освен няколко съвсем обикновени дедукции аз успях в рамките на три дни да заловя престъпника.
– Вярно е – съгласих се аз.
– Вече ви обясних, че излизащото извън рамките на обичайното много често се явява указание, а не пречка. Когато се търси решението в подобен проблем, най-важното е да се разсъждава умело в обратен ред. Това е много полезно и лесно осъществимо, но хората рядко го правят. Във всекидневието е по-полезно да мислиш в перспектива, затова са свикнали да пренебрегват обратното. На петдесет души, които стигат до синтеза, има един, способен да мисли и аналитично.