– Този случай не представлява голяма тайна – каза той, поемайки чашата чай, която му налях. – Фактите са такива, че навеждат на едно-единствено обяснение.
– Какво? Нима вече намерихте отговора?
– Е, би било прекалено да го твърдя. Открих един показателен факт, нищо повече. Но пък е много показателен. Остава да се добавят подробностите. Прегледах стари течения на вестник „Таймс“ и установих, че майор Шолто, живеещ в Ъпър Норуд и служил в Трийсет и четвърти бомбайски полк, е починал на двайсет и осми април 1882 година.
– Сигурно съм много недосетлив, Холмс, но изобщо не разбирам какво показателно има в това.
– Нима? Учудвате ме. Тогава го разгледайте от тази страна: капитан Морстън изчезва. Единственият човек, когото може да е посетил в Лондон, е майор Шолто. Майор Шолто отрича да е чул, че капитанът е в града. Четири години по-късно Шолто умира. В течение на седмица след неговата смърт дъщерята на капитан Морстън получава скъп подарък, какъвто ѝ е изпращан и през всяка следваща година, докато накрая не получава писмо, че с нея е било постъпено несправедливо. За каква несправедливост може да става дума, освен че се е лишила от баща? И щяха ли подаръците да се появят веднага след смъртта на Шолто, освен ако наследникът му не е запознат със загадката и не желае да обезщети дъщерята? Можете ли да изкажете друга хипотеза, която да отговаря на фактите?
– Но колко странно е обезщетението! И по какъв странен начин се прави! И защо и е писал сега, а не още преди шест години? При това в писмото се говори за възтържествуване на справедливостта. Каква справедливост би очаквала дъщерята? Прекалено е да се предполага, че баща ѝ е още жив. А в случая не е известно да има друга несправедливост.
– Съществуват трудности, наистина съществуват – каза замислено Шерлок Холмс, – но нашият поход довечера ще ги реши до една. А, задава се файтон и в него е госпожица Морстън. Готов ли сте? Тогава по-добре да слезем долу, вече минава шест.
Взех шапката и най-тежкия си бастун, когато забелязах, че Холмс изважда револвера от чекмеджето и го пъха в джоба си. Ясно беше, че според него вечерното ни занимание може да се окаже сериозно.
Госпожица Морстън беше загърната в тъмна пелерина. Изразителното ѝ лице изглеждаше бледо, но спокойно. Не би било типично за една жена да не изпитва известна неловкост заради странното начинание, с което се заемахме, и все пак тя се владееше до съвършенство, така че дори отговори с готовност на няколко допълнителни въпроса, които ѝ зададе Холмс.
– Господин Шолто беше в твърде приятелски отношения с баща ми – каза тя. – В писмата си татко много често споменаваше майора. Двамата са командвали военните части на Андаманските острови, така че са прекарали доста време заедно. Между другото в писалището на баща ми беше намерен странен документ, който никой не можа да обясни. Според мене няма каквото и да е отношение по въпроса, но реших, че може би ще пожелаете да го видите, затова го взех. Ето го.
Холмс внимателно разгъна листа и го приглади на коляно. После го разгледа много методично с двойно увеличаващата лупа.
– Хартията е произведена в Индия – подхвърли той. – Известно време листът е бил закачен на табло. Нарисуваната схема изглежда е план на част от голяма сграда с множество зали, коридори и ходници. На едно място има кръстче, нанесено с червено мастило, а над него – полуизличена забележка с молив: „3.37 отляво.“ В левия ъгъл има интересен йероглиф, наподобяващ четири допрени едно до друго кръстчета. Редом е изписано с много неравни и недодялани букви следното: „Знакът на четиримата: Джонатан Смол, Махомет Сингх, Абдула Хан и Дост Акбар.“ Да, признавам, че не разбирам какво отношение може да има това към въпроса. И все пак явно документът е важен. Съхраняван е старателно в портфейл, понеже е еднакво чист и от двете страни.
– Намерихме го в портфейла на баща ми.
– Тогава го пазете добре, госпожице Морстън, понеже може да излезе, че ни трябва. Започвам да подозирам, че вероятно историята ще се окаже много по-дълбока и сериозна, отколкото предполагах отначало. Трябва да преосмисля преценките си.
И Холмс се облегна назад. По свъсените му вежди и празния поглед разбрах, че усилено разсъждава. Ние с госпожица Морстън разговаряхме полугласно за сегашното ни начинание и евентуалния му изход, но спътникът ни остана непроницаем и сдържан, докато не пристигнахме.
Беше като през септември: още нямаше седем часът, но денят бе мрачен и гъста влажна мъгла забулваше големия град. Над калните улици унило се спускаха ниски облаци с цвета на кал. Фенерите по „Странд“ представляваха мъждиви петна разсеяна светлина, чието сияние се събираше в бледи кръгове по хлъзгавата настилка. Жълтият светлик от витрините струеше навън сред кълбящата се пара и хвърляше върху оживения път неясни, променливи отблясъци. Струваше ми се, че има нещо зловещо и призрачно в безкрайната редица мяркащи се в тънките снопове зрак лица: тъжни и радостни, изпити и весели. И те като всички човешки същества се местеха от мрака в светлината, а после отново се връщаха обратно. Не се поддавам лесно на внушения, но сумрачната, навъсена вечер, съчетана с необичайната задача, с която се бяхме заели, ме изнервяше и потискаше. От държанието на госпожица Морстън съдех, че и тя изпитва същите чувства. Единствено Холмс бе в състояние да се издигне над несъществените обстоятелства. Държеше на коленете си разтворен бележник и от време на време записваше цифри и данни, като си светеше с джобно фенерче.