— Я вижте селяка! И той тръгнал на война! Май че и на връщане ще го намерим все да кисне в това блато.
А той се помолил и на тях да му помогнат.
— Моля ви се, баджанаци и братя, слезте за малко, та ми помогнете да изкарам тая кранта из калта! До гроб ще ви бъда благодарен.
— Я си стой там, що ти трябва да излизаш, та да мориш и коня! — викнали му те, като го отминали. — И без тебе ще свършим войната…
Минал и царят оттам. И той видял селяка, затънал в блатото, че тегли коня за юздите. Но царят само презрително го погледнал и отминал с първенците си. Като видял селякът, че всички воини са отишли напред, излязъл из блатото и потрил черното влакно. Дошъл черният кон и му донесъл премяна като за войвода от лъскаво желязо, сребро и злато; селякът си свлякъл калните дрехи, скрил ги в едни тръне край пътя, облякъл хубавите дрехи, запасал сабята, украсена с безценни камъни, и се качил на коня.
Когато стигнал на бойното поле, войната била вече към края си. Вражите войски излезли по-силни и по-сърцати, а двамата царски зетьове били побягнали, та повлекли подире си и уплашените пълчища. Отведнъж всички видели всред войската един снажен юнак, облечен в желязо, злато и сребро, на буен черен кон. Тия, които бягали, се засрамили и всеки се спрял, където бил. Юнакът влязъл сред вражите войски и почнал да сече наляво и надясно. Колкото можел той да повали със сабята, три пъти повече погубвал конят, като газел с нозе и късал със зъби. Отдето минел конникът, все правел път. Емнали се тогава след него насърчените воини и почнали да секат — де когото видят. Вражите войници падали сякаш снопи. Като видели, че не ще удържат, те побягнали, а ония ги подгонили, та избили, колкото могли. Чуждият цар поискал мир; тъй за няколко часа войната се свършила.
Тъстът на юнака гледал всичко от едно високо бърдо, дето му била шатрата. Той много се чудел на тоя незнаен юнак. Когото попитал, никой не можел да му каже кой е юнакът и отде се е вестил. Щом се свършил боят, юнакът дошъл при царя и му се поклонил. И той, и конят му били само кръв. Царят го уловил за ръка и го целунал по челото. После влезли в царската шатра и седнали да си починат. Юнакът почнал да бърка по джобовете: търсел кърпа да си изтрие потта от челото. Царят се сетил и тутакси му подал своята свилена кърпа, на която било извезано името му с венец и корона. Юнакът се обърсал, па си прибрал кърпата в джеба, сякаш забравил, че е чужда. След това царят извадил от пръста си своя пръстен, украсен с едри безценни камъни, и го дал на юнака за благодарност. Събрали се всички големци, челници на войската; дошли и страхливите царски зетьове; всички насядали в шатрата. Сложили гозби и питиета на трапезата. Царят седнал, а юнака сложил до дясното си коляно, на първо място. Яли, пили, па си тръгнали. Додето да се качат големците и царят на конете, юнакът се изгубил със своя кон. Царят го потърсил, за да му даде преднина и сега пред всички вождове, но никой не можал да му каже къде се е дянал.
Като се връщали в града, всички видели, че селякът все още тъпче из блатото и се мъчи да извади коня. Всеки се смеел презглава и отминавал. Царските зетьове също го подиграли:
— Хайде, остави, селяко, тая пуста кранта! Ние ходихме на война и победихме, а ти още газиш в калта. Нека мре там тоя дръглаш! Сега царят е весел, ела след нас, той може да ти даде друг кон, още по-стар!… Остави го тоя!
Като се изредили всички войници, селякът си отишъл вкъщи и разказал на жена си всичко, що станало. А царят все очаквал да му дойде на гости юнакът, но той се не вестявал. Пратил да го търсят по цялото царство, но хората се връщали и казвали, че не могат да му открият следите. Тогава царят заповядал да тръгнат глашатаи да викат по цялото царство: който каже къде е юнакът, царят ще му даде, каквото поиска, и ще го направи царедворец. Тогава селякът станал и отишъл в двореца; царедворците не искали да го пуснат при царя, но като им казал, че знае къде е юнакът, отишли, та съобщили на царя.
— Нека дойде! — рекъл царят.
Влязъл селякът, облечен в прости, но чисти дрехи. Поклонил се на тъста си, както го иска човещината, и рекъл:
— Царю честити, аз дойдох да ти кажа къде е юнакът, който ти помогна да победиш във войната.
— Добре. Кажи къде е!
— Ще ти кажа, но по-напред искам ти да ми кажеш, би ли познал този юнак, когото дириш? Ако се изправи пред тебе, да речем, както сега аз съм се изправил, би ли го познал?
— Как да го не позная? — зачудил се царят. — И между хиляди бих го познал.
— Мамиш се, царю честити — рекъл селякът. — Ако го видиш в ония дрехи, с които е бил на война, ти ще го познаеш, но да облече други — да речем, моите — няма да го познаеш.