— Има лек — рекъл конят. — Лек без пари, но е много далече. Всред най-голямото море има един самовилски остров. Насред острова расте една ябълка, висока и клонеста. От нея да се откъсне плод и да се даде на болния, ще оздравее веднага. Но много опасно е да се пътува към острова. В морето наоколо живеят самовили, а те имат много дълги коси; пущат си косите във водата и заплитат корабите, та никой не може да се доближи до острова. И за нас, конете, е опасно: те заплитат нозете на всеки кон, който заплува натам, и конят се удавя в морето.
— Щом е тъй, работата била лесна — рекъл царският зет. — Ти си върви сега, па когато тръгнем към острова, аз ще намеря лек за самовилските коси.
И той пак се облякъл като лекар и отишъл в двореца. Там всички го посрещнали с голяма почит. Въвели го при царя. Болният бил изпаднал в несвяст. Лекарят го прегледал и казал на двамата зетьове, които стърчали до леглото:
— И на царювата болест има лек. Всред най-голямото море има остров, дето расте ябълка. Ако има някой сърцат и верен човек да донесе на царя плод от ябълката, ще оздравее.
На царските зетьове дошло на ум да попитат лекаря не знае ли някой да е брал от тия ябълки, но като се боели да не би пак да излезе, че баджанакът им е ходил на острова, не го запитали: страх ги било да им не вземе селякът първото място в двореца. Те рекли на лекаря пред царедворците:
— От нас по-сърцати и верни хора царят няма. Ние двама ще идем да му донесем от ония ябълки.
Лекарят си отишъл и веднага извадил косъма от дорестия кон; потрил го с пръсти, явил се конят, мъжът си облякъл сърмените дрехи, запасал си сабята и казал на коня:
— Хайде сега — към самовилския остров!
И конят потеглил. Стигнали до крайморския град, а оттам се впуснали в морето. Плували, по едно време конят викнал:
— Господарю, какво да правим сега, като почнаха да ми се заплитат нозете?
Ездачът изтеглил острата сабя и почнал да я върти покрай нозете на коня. Тъй сякъл той самовилските коси чак докато излезли на острова, и конят плувал свободно. Изплували из водата, намерили ябълката; конникът откъртил една клонка с едри узрели ябълки и полетял с коня към морето. И сега трябвало да маха със сабята, за да сече самовилските коси. Тъй минал голямото море, излязъл на сухо край града и се спрял в една странноприемница. Случило се, че там спрели и царските зетьове. Като ги видял, баджанакът им си намазал ръцете и лицето със сажди, за да го помислят, че е арапин, и отишъл при тях. Попитал ги по каква работа са тръгнали. Те му казали, че са се запътили да търсят ябълки от самодивския остров.
— Добре — казал той, — но мигар вие мислите с вашите коне да плувате чак до оня далечен остров? Знаете ли, че самовилите, които плуват под водата, заплитат нозете на конете и човек се удавя? Те дори корабите спират. За такова плуване трябва да имате самовилски коне, какъвто имам аз.
— Тъй ли? — учудено запитали те. — Ами какви са тия самовилски коне?
— Елате отвън, да ви покажа какви са.
Излезли в двора, зад странноприемницата, арапинът потрил косъма от дорестия кон и той се явил, цял в злато и сърма, едър, с огнени очи, пръхтящ и готов да понесе ездача си. Те останали като вкаменени на мястото си: не разбрали дали е паднал от небето, или е изникнал из земята. Почнали да си търкат очите: струвало им се, че сънуват. А пък арапинът след малко кимнал с глава на коня и животното мигом се изгубило, сякаш потънало подземи.
— Ето, видяхте ли сега какъв е самовилският кон? Само с такъв кон човек може да отиде в самовилския остров и да набере от ония плодове, които ви трябват.
— Има ли и други такива коне? — попитали царските зетьове.
— Аз имам още два такива.
— Молим ти се, продай ни ги! Искай злато — колкото щеш; ние ще ти дадем; само ни ги продай!
Арапинът се изсмял:
— Не злато, а със скъпоценни камъни да ми напълните всичките стаи на тая странноприемница, пак не ви продавам самовилски кон. Какво ми струва вашето богатство, додето имам такива коне: те са по-скъпи от всяко съкровище. Каквото и да поискам на света, те ще ми го донесат; където и да поискам да отида, те ще ме отнесат скоро-скоро. Ей сега да тръгна за самовилския остров, утре заран съм тука. Ако искате, мога да ви донеса една ябълка: но с пари не мога да ви я продам. Ако склоните да ви ударя по един печат на гърба, на голо, ще ви донеса ябълка.
Нямало какво да правят царските зетьове, съгласили се.
„Кой ще ни гледа дали имаме печати на гърба? — рекли си те един на друг. — Да вземем ябълката и да си вървим. Нима арапинът ще тръгне след нас да разправя, че ни е ударил печат? Ние да излекуваме царя, та после — лесно.“