Арапинът излязъл по града, купил си ябълки, изял ги. Оставил само една и с нея се върнал в странноприемницата. На сутринта я дал на двамата си баджанаци, па им ударил по един печат на гол гръб. Те си тръгнали, а той се измил от саждите, яхнал черния кон и си отишъл вкъщи с клонката ябълки.
Щом пристигнали в двореца, зетьовете отишли право при царя. Дали му да хапне от ябълката, но не му минало; дори като че ли му станало по-зле. Той почнал да охка, да се тръшка от болки; всички помислили, че бере душа.
— Отде сте донесли тази проклета ябълка? — запитал ги тъст им. — Ще ме уморите с нея! Пратете по-скоро да повикат лекаря!
Пратили хора да повикат лекаря, но те не могли да го намерят никъде. Минало що минало, той сам дошъл. Всички с поклони се спуснали да го посрещнат и го отвели при царя.
— Как ти е здравето, царю честити? — попитал той. — Излекуваха ли те твоите зетьове?
— Къде ще ме излекуват! — почнал да се оплаква той. — Донесоха ми уж самовилска ябълка, а тя излезе дяволска; на умиране съм. Ако ми помогнеш, пак ти ще ми помогнеш! Моля ти се, намери ми лек!
— Ще ти намеря — рекъл предрешеният лекар. — Ще ида при оня царски зет; той има самовилски ябълки, ще ми даде. След малко ще ти ги донеса или ще пратя някой друг да ти донесе, защото мене ме викат от най-далечни страни да лекувам.
И той си отишъл. Жена му веднага взела клона с ябълките и отишла в двореца, та ги занесла на баща си. Той изял една ябълка, станало му по-добре, изял още една, съвсем оздравял; изял трета — и добил сили, като че ли е момък на двадесет години.
— Да си благословена, дъще моя! — рекъл й той. — Бог да ти даде всичко добро, че ме излекува от тая страшна болест.
— Недей благодари на мене — казала дъщеря му, — ами на мъжа ми. Ти не искаш и да го погледнеш, но ето че той спаси първия път мама от слепота, а сега тебе от смърт. Нему трябва да благодариш.
Царят тогава поръчал на дъщеря си да се пресели с мъжа си в двореца и да ядат на царската трапеза.
— Ще му кажа — рекла тя, — но не ми се вярва да се съгласи. Той ти е много сърдит, че ни изпъди.
— Ако ще, да се съгласи, ако не ще пък — негова работа! — викнал горделиво царят. — Няма пък да ида да се моля на един селяк!
— Добре, татко — рекла дъщерята, — аз и това ще му кажа. Сбогом засега. Може да дойде време пак да ви потрябваме.
— Ами, ще ми потрябвате зер, как не! — изсмял се царят. — И съвсем да ви не видя, все ми е едно!
Царкинята си отишла вкъщи, па разказала на мъжа си какво говорили с царя.
— Нищо — рекъл мъжът й. — Нека се гордее той. Ще дойде време да види от нас полза, каквато няма да види от зетьовете си. Нека му са честити. На нас и тук ни е добре. Ако поискам, утре още мога да дигна дворец, по-голям от неговия.
Минала цяла година оттогава. На царя и през ум не минало за селяка — да го повика поне веднъж на гости в двореца или да прати хора да видят как живеят зет му и дъщеря му; той забравил не само че оня му е зет, а и че е спасил живота му и здравето на царицата.
Един ден някой си съседен цар отворил на царя война. Почнали да се събират воини и да се трупат на границата, дето се водела войната. Дошло време и царят да тръгне с вождовете на войските за там. Тоя ден се явила в двореца прокудената царкиня и казала на царя, че мъж й иска да тръгне с другите да се бие, та го замолила да му даде един кон, сабя и военни дрехи. Царят й се изсмял в очите:
— Я се махай, дъще, с твоя селяк! Сега имаме толкова работа, че не можем да мислим за него. И той щял да върви да ми се бие! Нека си купи муле, па да върви на пазара да продава лук! Има си хора за война…
— Недей дума така, тате! — почнала да му се моли царкинята. — Ти не знаеш какъв юнак е. Дай му един кон и оръжие, па ще видиш!
— Юнак зер! — изсмял се пак царят. — Кой знае къде ще побегне да се скрие, щом види сабя пред себе си!
— Моля ти се, тате — рекла тя отново, — за моя угода му дай кон и оръжие! Той не е страхлив: сам ще видиш.
И царят, за да не докачи дъщеря си, поръчал да пратят на зетя му един застарял кон, ръждясало оръжие и скъсани дрехи. Зет му се натъкмил с пратеното, яхнал се на крантата и тръгнал. Той минал през града, обиколил дори край царския дворец — всички да го видят, че и той отива на война. Всеки се смеел с него, а децата тичали подире му и го замеряли с камъни. Излязъл селякът отвън града, па тръгнал по пътя, отдето минавали воините. Който го срещне, па и който го застигне, все се подигравал с него. На едно място конят му затънал в една тиня и ездачът нагазил до колене в калта да го вади. Който минел по пътя, селякът му се молел да му помогне, но всички му се присмивали. Минали и царските зетьове. И те почнали да му се подиграват: