Уестминстърското абатство, Лондон
Англия, февруари 1503 г.
Мисля си, че това сигурно е най-нещастният ден от живота ми. Мислех, че нищо няма да е по-лошо от загубата на Артур, но сега, само година по-късно, изгубих майка си, починала при раждане — в опит да даде на баща ми и страната син, който да замени онзи, когото изгубихме. Сякаш някое дете би могло да замести Артур! Беше оскърбление спрямо него дори да си го помислим, беше лудост тя да прави такъв опит. Тя искаше да утеши баща ми, да изпълни дълга на една добра кралица, осигурявайки двама наследници, а после прекара тежка бременност и в края ѝ нямаше с какво да се похвали, освен с едно момиче; така че и без друго не си струваше усилието. Изпълнена съм със скръб и гняв, гневя се на нея, на баща ми, на самия Бог, за начина, по който една ужасна загуба стана тройна: първо Артур, а после майка ми, а след това бебето ѝ. И въпреки това все още имаме Катерина Арогантната. Защо изгубихме тях тримата, а ни остана тя?
Погребението е триумф на умението на почитаемата ми баба да организира зрелищни събития. Винаги е казвала, че членовете на кралското семейство трябва да сияят ярко пред хората като светци върху олтарна украса, и смъртта на майка ми е добра възможност да напомним на страната, че тя беше принцеса на Плантагенетите, омъжила се за крал от фамилията на Тюдорите. Тя направи това, което страната трябваше да направи: да се покори на Тюдорите и да се научи да ги обича. Ковчегът на майка ми е обвит в черно, с кръст от златен брокат отгоре. Извайват нейно красиво восъчно изображение за горната част на ковчега, а малката ми сестра Мери си мисли, че това е истинската ѝ майка, просто заспала, и че скоро ще се събуди и всичко ще бъде пак като преди. Това не успява да ме трогне до сълзи, но кара принцеса Катерина да сведе глава и да вземе ръката на Мери в своята. Мисля си, че това е просто част от цялата дразнеща глупост на семейството ми, от това, че всички ние, с изключение на почитаемата ми баба, никога не можем да се държим по друг начин освен нелепо. Сега баща ми е изчезнал, отказвайки да управлява, отказвайки да се храни, отказвайки да вижда когото и да е от нас, дори мен. Всичко това е толкова ужасно и жалко, че почти не мога да говоря от гняв и скръб.
Би трябвало именно аз, като кралица на Шотландия, да заема покоите на майка си и да поема управлението на двора. Би трябвало да имам най-хубавите покои, а дамите ѝ би трябвало да служат на мен. Но всичко се прави погрешно: всички от домакинството ѝ са отпратени, без някой да се допита до мен, и дамите ѝ се връщат да живеят със семействата си в лондонските си къщи, в покои в двора или в провинциалните си имения. Макар сега да съм най-важната жена сред Тюдорите, и единствената кралица в Англия, запазвам старите си покои. Дори нямам нови траурни дрехи, а трябва да нося същите неща като по време на траура за Артур. Все очаквам да я видя, постоянно се ослушвам за гласа ѝ. Един ден се улавям, че съм се запътила към покоите ѝ да я видя, а после си спомням, че те са затворени и празни. Странно е, че жена, която беше толкова сдържана и дискретна, която винаги се задоволяваше да се отдръпне и да запази спокойствието си, оставя такава болезнена тишина, когато вече я няма. Но е така.
Почитаемата ми баба ми казва, че смъртта на майка ми е начин, избран от Бог да ми покаже, че във всяка радост има тъга, и че титлите и светската показност са мимолетни удоволствия. Не се съмнявам, че Бог говори пряко на почитаемата ми баба, понеже тя е винаги толкова уверена във всичко, а изповедникът ѝ, епископ Фишър, е най-благочестивият мъж, когото познавам. Но Бог не успява да ме научи да презирам светската показност; тъкмо обратното, смъртта на майка ми, дошла толкова скоро след загубата на брат ми, ме кара да копнея за сигурността на богатството и собствената ми корона повече от когато и да било преди. Чувствам се така, сякаш всички, които обичам най-много, са си отишли от света и на никого не може да се има доверие. Единственото надеждно нещо на този свят е трон и състояние. Единственото, което ми е останало, е новата ми титла. Единствените неща, на които се уповавам, са ковчежето ми за скъпоценности, чеизът за сватбата ми и огромното състояние, с което ще се сдобия при женитбата си.
Предстои ми да напусна Англия през лятото, плановете остават непроменени, и аз се радвам, че е така, тъй като няма какво да ме задържа тук. Крал Джеймс Шотландски спазва думата си, дадена в брачния договор, и аз ще получа цяло състояние под формата на рента — шест хиляди лири годишно от земите, които ми е дал, както и хиляда шотландски паунда на година за издръжката ми. Той ще плаща заплатите на двайсет и четиримата ми английски слуги и ще поеме разходите за свитата ми. Ако има злощастието да умре — а това е възможно, понеже е наистина много стар, — тогава ще бъда състоятелна вдовица: ще притежавам замъка Нюарк и гората Етрик, и още, много. Ето неща, на които мога да разчитам: това състояние и короната ми. Всичко друго, дори обичта на майка ми, може да се изпари за една нощ. Сега зная това.