— Не, планът сигурно е неин — убедена съм. — Обещала е нещо на Артур, преди той да умре. Мисля, че е било това.
Хари се усмихва сияйно като ангел.
— Тогава имам благословията на брат си — казва той. Вдига глава, както когато четеше псалма на латински, и повтаря по памет: „Кога братя живеят наедно, и един от тях умре без син, жената на умрелия не бива да се омъжи за външен човек, но девер ѝ трябва да влезе при нея, да я вземе за жена и да живее с нея“4.
— Това от Библията ли е? — питам: чувствам, че съм невежа, но си мисля, че е забележително, дето Бог планира това удобно споразумение за скъпата вдовица. Така получаваме зестрата ѝ, а не ѝ плащаме вдовишко наследство. Колко неведоми са пътищата Господни! Колко хубаво за нея и колко евтино за баща ми!
— „Второзаконие“ — казва начетеният ми брат. — Божията воля е да се оженя за Катерина.
Хари тръгва за урока си по езда, а аз оставам седнала в покоите на почитаемата си баба, докато тя излиза от личния си параклис, следвана от придворните си дами, и виждам, че зад нея излиза принцеса Катерина, хванала за ръка Мери. Явно Катерина често се моли със сестра ми в личния параклис на баба ни. Бързо обхващам с поглед шапчицата, роклята, обувките ѝ, и забелязвам, че няма нищо ново. Полите на роклята ѝ изглеждат нови, но всъщност са обърнати наопаки; обувките ѝ са износени. Катерина Арогантната трябва да пести всяко пени, родителите ѝ няма да ѝ изпращат средства, докато годежът не бъде потвърден, а баща ми няма намерение да изплати вдовишкото ѝ наследство, тъй като тя вече няма да е вдовица. Не мога да не изпитам задоволство, когато виждам как цената на амбицията ѝ се стоварва върху нея.
Почитаемата ми баба ме вижда и ме повиква с жест в параклиса си, докато другите си тръгват, и двете оставаме сами в сенчестото помещение, в което винаги витае мирис на тамян и книги.
— Някога говорили ли сте насаме с вдовстващата принцеса на Уелс? — пита ме тя.
— Не много — казвам. Не зная какъв отговор иска да чуе. Но от мрачните линии, врязани около устата ѝ, се досещам, че е много недоволна от някого. Само се надявам да не е от мен.
— Каза ли ви тя нещо за обичния ни син Артур?
Забелязвам, че сега баба ми говори за Артур като за „наш обичен син“, сякаш майка ми изобщо не е съществувала.
— Веднъж каза, че той я помолил да ни утешава в загубата ни — отвръщам.
— Не това — процежда старата дама. — Не това. Каза ли нещо за брака си, преди той да се разболее?
„Уви, това така и не се случи за нас“, помислям си. На глас казвам:
— Не. Тя почти не говори с мен.
Виждам, че лицето на баба ми се сбръчква в израз на дълбоко недоволство. Случило се е нещо, което не ѝ се нрави — някой ще съжалява за това. Слага костеливата си ръка върху моята, на пръста ѝ сияе наситено червен, скъп рубин, халката одрасква кокалчето ми.
— Попитайте я — нарежда тя. — Поискайте ѝ съвет. Вие сте млада жена, която скоро ще се омъжва. Поискайте ѝ майчински съвет. Какво става в брачното ложе. Дали се е страхувала, или за болката в първата ѝ брачна нощ.
Напълно потресена съм. Аз съм кралска годеница. Не се предполага да знам каквото и да било. От мен не се очаква да питам.
От дълбочините на гърлото ѝ се изтръгва леко, нетърпеливо изпъшкване.
— Питайте я — казва. — А после елате да ми съобщите точно какво е казала.
— Но защо? — питам смаяна. — Защо да я питам едва сега? Това беше преди повече от година.
Тя обръща към мен лицето си, побеляло като платно от ярост. Никога преди не съм я виждала такава.
— Тя казва, че никога не са споделяли легло — изсъсква. — На шестнайсет години, омъжена в продължение на почти шест месеца, а сега казва, че никога не са споделили легло! Беше положена редом с него в леглото пред целия двор, на сутринта ставаше с усмивка, без да спомене и дума за това? А сега казва, че е недокосната девица.
— Но защо би казала такова нещо?
— Майка ѝ! — възкликва почитаемата ми баба, произнасяйки думите така, сякаш са обида. — Хитрата ѝ, коварна майка, Изабела Кастилска, сигурно ѝ е казала да отхвърли Артур, за да може да се омъжи без специално разрешение от папата, за да се представи отново за девствена невеста.
Вече не може да седи на едно място, толкова е вбесена. Става от молитвения си стол и крачи наоколо из малкото пространство, черните ѝ поли леко свистят, докато метат пода, и освобождават уханието на слама за дюшеци, ливадник и лавандула в прашни облаци.
— Девствена булка? Булка-пепелянка! Зная какво си мислят, зная какво планират. Но по-скоро бих я видяла мъртва, отколкото да заеме трона на сина ми.