Изплашена съм. Присвивам се на столчето си за крака като тлъсто патенце в гнездото, когато над него прелети хищник с лъскави пера. Баба ми внезапно спира и слага ръце на рамото ми като връхлитащ сокол скитник. Хватката ѝ е здрава, сякаш са ме стиснали нокти на хищна птица. Вдигам колебливо поглед.
— Не искате тя да се омъжи за Хари? — прошепвам. — Аз също не искам — опитвам се да постигна угодническа усмивка. — Не я харесвам. Не искам да се омъжи за брат ми.
— За баща ви — казва тя, и имам чувството, че ще се пръсне на хиляди остри късчета от ревност и скръб. — Сигурна съм, че тя иска да прелъсти баща ви и да се омъжи за него! Набелязала си е сина ми! Моето момче, скъпоценното ми момче! Но никога няма да успее. Никога няма да го допусна.
Дърам Хаус, Лондон
Англия, март 1503 г.
Изпълнена с нежелание и неувереност, се подчинявам на баба си и отивам да посетя снаха си Катерина. Намирам я седнала в личния си кабинет, прегърбена над малък огън. Увита е в тъмен шал и е облякла черна рокля, носи двоен траур, както всички нас, но вдига поглед и скача бързо на крака, когато ме вижда, а усмивката ѝ е ведра.
— Толкова е прекрасно, че ви виждам. Доведохте ли Мери?
— Не — казвам, подразнена. — Защо да я водя?
Тя се смее на лошото ми настроение.
— Не, не, толкова съм доволна, че дойдохте сама, сега можем да се разположим уютно — кимва към прислужницата, която ме е въвела в стаята. — Можеш да сложиш още един пън — казва го, сякаш дървата за горене трябва да се използват пестеливо. Обръща се към мен: — Бихте ли изпили чаша разреден ейл?
Приемам една чаша, а после съм принудена да се засмея, когато я виждам как отпива от своята и я оставя настрана.
— Значи още не го харесвате?
Тя поклаща глава и се засмива.
— Не мисля, че някога ще го харесам.
— Какво пиехте в Испания?
— О, имахме чиста вода — казва тя. — Имахме плодови сокове, и шербети, леки вина и лед от хранилищата.
— Лед? Вода?
Тя свива рамене, малък жест, който трябва да изрази желанието ѝ да забрави обилните наслади в нейния дом, дворецът Алхамбра.
— Всякакви неща — казва. — Те вече нямат значение.
— Бих предположила, че искате да се приберете у дома — казвам, повдигайки темата, за да се покоря на волята на баба си.
— Така ли? — пита тя, сякаш мнението ми я интересува. — Ще пожелаете ли да си отидете у дома и да напуснете родината на съпруга си, ако овдовеете?
Не съм мислила за това.
— Предполагам.
— Аз не. Сега Англия е моят дом. И съм вдовстваща принцеса на Уелс.
— Никога няма да бъдете кралица — казвам безцеремонно.
— Ще бъда, ако се омъжа за брат ви — казва тя.
— Значи няма да се омъжите за баща ми?
— Не. Що за идея!
И двете мълчим.
— Почитаемата ми баба мислеше, че такова е намерението ви — казвам неловко.
Тя ме поглежда косо, сякаш е готова да се засмее.
— Нима тя ви изпрати тук, за да ме спрете?
Не успявам да се сдържа и се изкикотвам.
— Не точно, но, нали разбирате…
— Да ме шпионирате — казва тя сговорчиво.
— Тя не може да понесе мисълта той да се ожени повторно — казвам. — Всъщност и аз не мога.
Тя обгръща раменете ми с ръка. Косата ѝ ухае на рози.
— Разбира се, че не — казва. — Нямам намерение, а майка ми никога не би го допуснала.
— Но родителите ви не настояват да си отидете у дома?
Тя се вглежда в огъня и аз мога да огледам изящния ѝ профил. Според мен би могла да се омъжи за когото си избере.
— Очаквам да уговорят плащанията на зестрата и да ме сгодят за Хари — казва тя.
— Но ако не го направят? — притискам я. — Ако почитаемата ми баба иска за Хари друга принцеса?
Тя се обръща и ме поглежда право в очите, красивото ѝ лице е открито за внимателния ми оглед.
— Маргарет, моля се това никога да не ви се случи. Да обичаш и изгубиш съпруг е ужасна скръб. Но единствената утеха, която имам, е че ще изпълня онова, което родителите ми изискват, което Артур искаше, и което сам Бог ми е предопределил. Ще бъда кралица на Англия. Наричаха ме „принцеса на Уелс“ още откакто бях невръстно момиченце в детската стая, научих го, както научих името си. Няма да променя името си сега.
Зашеметена съм от увереността ѝ.
— Аз също се надявам такова нещо никога да не ми се случи. Но ако ме сполети — не бих останала в Шотландия. Бих се прибрала у дома в Англия.
— Когато си принцеса, не можеш да правиш каквото искаш — казва тя простичко. — Трябва да се покоряваш на Бог, на краля и кралицата, на майка си и баща си. Вие не сте свободна, Маргарет. Не сте като дъщерята на някой орач. Вие вършите Божие дело, ще бъдете майка на крал, над вас са само ангелите, имате предопределение.