Оглеждам голата стая и забелязвам за първи път, че един-два гоблена липсват от стените, и че в сбирката от сребърни блюда в бюфета има празни места.
— Имате ли достатъчно пари? — питам я неуверено. — Достатъчно за домакинството си.
Тя поклаща глава, без да се срамува, и казва:
— Не. Баща ми отказва да ми изпраща издръжка, казва, че за мен носи отговорност кралят, а вашият баща отказва да ми изплати вдовишкото наследство, докато не му бъде изплатена докрай зестрата ми. Намирам се между два воденични камъка и те ме смазват.
— Но какво ще правите?
Тя ми се усмихва, сякаш не изпитва никакъв страх.
— Ще търпя. Ще ги надвия и двамата. Защото знам, че предопределението ми е да бъда кралица на Англия.
— Иска ми се да бях като вас — казвам откровено. — Аз не съм сигурна в нищо.
— Ще бъдете. Когато се изправите пред изпитание, вие също ще бъдете сигурна. Ние сме принцеси, родени сме да бъдем кралици, ние сме сестри.
Тръгвам си от къщата, яхнала скъпия си дребен кон, загърната в кожената си пелерина чак до носа, и си мисля, че ще съобщя на баба си, че Катерина Арогантната е по-горда и по-прекрасна отвсякога, но не възнамерява да се омъжва за баща ми. Няма да ѝ кажа, че в упоритата си решимост принцесата ми напомняше на самата нея, на почитаемата ми баба. Ако се стигне до война на нерви, те ще бъдат достойни съперници — но всъщност бих заложила парите си на Катерина.
Няма да кажа на баба си и това, че за първи път харесвам Катерина. Не мога да не си кажа, че от нея ще излезе чудесна кралица на Англия.
Къщата на епископа на Солсбъри, Лондон
Англия, юни 1503 г.
Не зная какво казва баба ми на своя син, баща ми, но той изоставя траура си, следва размяна на писма с Испания, и изобщо вече не става дума той да ухажва Катерина. Вместо това кралят се стреми към изпълнението на брачния договор, който ще му спести толкова много пари, със същото въодушевление, както и майката на Катерина в далечна Испания. Заедно дават указания на папата да изпрати писмено разрешение, така че девер и снаха да могат да се оженят, и Катерина Арогантната се облича в девическо бяло и разпуска меднозлатистите си коси по раменете за поредна великолепна сватба.
Поне събитието не е в абатството, и не похарчваме за него цяло състояние. Това всъщност е годеж, не венчавка — обещание да се оженят, когато Хари навърши четиринайсет. Тя влиза в параклиса на епископа така усмихната и също толкова царствена, както само преди деветнайсет месеца, и поема ръката на Хари, сякаш се радва да се обрече на момче, по-малко от нея с пет години. Сякаш Артур, сватбата им и споделянето на легло никога не са се случили. Сега тя е годеница на Хари и отново ще бъде известна като принцеса на Уелс. Печалното ѝ отрицание: „Уви, това така и не се случи за нас“, изглежда, е последната дума, която някой ще каже по този въпрос.
Почитаемата ми баба също е там. Не е доволна от този брак, но не му се противопоставя. За мен това е просто още едно незначително събитие в този свят. Една майка може да умре, един брат може да умре, а една жена може да се отрече от съпруга си и да запази титлата си. Единствената, която ми изглежда разумна, е самата Катерина. Тя знае каква е родена да бъде; иска ми се да имах нейната увереност. Когато излиза след мен от параклиса, знам, че се опитвам да държа главата си като нея — сякаш вече нося корона.
Дворецът Ричмънд
Англия, юни 1503 г.
Отивам в детската стая да се сбогувам със сестра си Мери, и намирам там не коя да е, а Катерина, която я учи да свири на лютня, сякаш не сме наели учител по музика, сякаш Катерина няма нищо по-добро за правене. Не си правя труда да прикрия раздразнението си.
— Дойдох да се сбогувам със сестра си — казвам като груб намек към Катерина, че може да ни остави насаме.
— А тук са и двете ви сестри!
— Трябва да се сбогувам с Мери — пренебрегвам Катерина, отвеждам Мери до пейката в нишата на големия еркерен прозорец и я дръпвам да седне до мен. Катерина стои пред нас и слуша. Хубаво, казвам си, сега можеш да видиш, че аз също имам усещане за предопределението си.
— Заминавам за Шотландия при съпруга си; ще бъда велика кралица — съобщавам на Мери. — Ще притежавам цяло състояние; състояние, каквото се полага на кралица. Ще ти пиша, а ти трябва да отговаряш. Трябва да пишеш както подобава, не някакви глупави драсканици. А аз ще ти разказвам как се справям като кралица в собствения си двор.
Тя е на седем години, вече не е бебе, но лицето ѝ се сбърчва и тя протяга ръце към мен. Поемам на скута си цялата тежест на ридаещото ѝ телце.
— Не плачи — казвам. — Не плачи, Мери. Ще се връщам да ви гостувам. Може би ти ще ми дойдеш на гости.