Тя само започва да хлипа още по-силно, и аз срещам загрижения поглед на Катерина над потръпващите ѝ рамене.
— Мислех, че ще се радва за мен — казвам. — Стори ми се редно да ѝ кажа — нали знаете, — че една принцеса не е като дъщеря на орач.
— За нея е трудно да изгуби сестра — казва тя с непринудено съчувствие. — И току-що е изгубила майка и брат.
— Аз също! — изтъквам.
По-голямото момиче се усмихва и нежно слага ръка на рамото ми.
— За всички ни е трудно.
— За вас не беше толкова трудно.
Виждам как сянката преминава по лицето ѝ.
— Трудно е — казва тя. Коленичи до нас двете и обвива ръце около слабите, тресящи се рамене на сестра ми. — Малка принцесо Мери — казва със сладък глас. — Една сестра ви напуска, но друга пристигна. Аз съм тук. И всички ще си пишем, и винаги ще бъдем приятелки. А един ден вие ще заминете за прекрасна страна, и ще се омъжите, и ние винаги ще помним нашите сестри, кралиците.
Мери вдига мокрото си от сълзи лице и протяга ръце към врата на Катерина, за да прегърне и двете ни. Почти сякаш сме сплотени заедно от сестринска обич. Не мога да се отскубна, и откривам, че не искам. Обвивам ръце около Катерина и Мери и трите ни златокоси глави се допират, сякаш полагаме клетва.
— Приятелки завинаги и во веки веков — изрича Мери тържествено.
— Ние сме сестрите Тюдор — казва Катерина, макар очевидно да не е такава.
— Две принцеси и една кралица — казвам аз.
Катерина ми се усмихва, лицето ѝ е допряно до моето, очите ѝ блестят.
— Сигурна съм, че един ден всички ще бъдем кралици — казва тя.
На път, от Ричмънд към Колиуестън
Англия, юни 1503 г.
Пътуването ни е невероятно внушително и бляскаво, нещо средно между поетична драма и лов. Начело, за да не сме принудени да дишаме прахта, и да налагаме собствено темпо, сме ние: баща ми, кралят, и аз, кралицата на шотландците. Той язди зад кралското си знаме, аз — зад моето. Сменям дрехите си за езда; четкат ги и ги почистват всеки път, когато спрем, понякога по три пъти на ден. Нося зеленото на Тюдорите, тъмноалено, жълто — толкова тъмно, че е почти оранжево, и бледосиньо. Баща ми обикновено носи черно — винаги се облича в тъмни цветове, — но шапката, ръкавиците жилетката му блестят от скъпоценни камъни, а раменете му са отрупани със златни верижки. Конете ни са най-добрите, които могат да се намерят. Имам дребно ездитно животно, дамска кобила, която е обучавана сред тълпи и фойерверки, за да е сигурно, че нищо няма да я стряска, а моят коняр води резервен кон. Яздя, възседнала коня странично, върху дебело подплатено седло, така че можем да изминаваме множество мили на ден, а мога да яздя и зад началника на конницата върху допълнително седло, с избродиран върху него магарешки бодил, хералдичния знак на Шотландия. Ако се уморя, разполагам с носилка, теглена от мулета, и мога да вляза вътре, да дръпна завесите и да спя, докато тя леко ме полюшва.
Зад нас идват придворните, сякаш излезли на еднодневен излет за удоволствие, дългите ръкави на дамите се развяват свободно, докато се движим в лек галоп, а плащовете на господата се диплят като знамена. Благородниците от покоите на баща ми и моите дами се смесват безцеремонно, постоянно има смях и флиртуване. Зад тях идват конните стражи, макар да се предполага, че в Англия цари мир. Баща ми е постоянно изпълнен с подозрения, вечно се бои, че глупавите, коварни хора още хранят вярност към старата кралска фамилия. Зад конната стража идва каруцата с ястребите и соколите, с кожени завеси, здраво пристегнати, за да не влиза прах, там всички птици стоят върху пътните си пръчки за кацане, с главици, покрити с кожени качулки, заслепени, за да не се плашат от целия този шум и суматоха.
Около тях джафкат и скимтят големите хрътки — хрътки за преследване на вълци и хрътки за лов на елени с ловците водачите на кучетата, които яздят редом и ги наглеждат. От време на време някое от кучетата надушва следа, изплезва език и всички останали отчаяно жадуват да подгонят плячката и да го последват; но не можем да спираме, за да ловуваме, ако сме се упътили към пиршество, празненство или официално посрещане. В някои дни ловуваме преди закуска, а понякога във вечерния хлад, и тогава кучетата могат да хукнат, надушили следа, а придворните пришпорват конете си, забързано прескачат канавки и яздят през непознати гори, смеят се и ликуват. Ако убием животно, при следващото си спиране поднасяме месото на нашия домакин, приютил ни за нощта.
На половин ден път преди нас се движи керванът с багажа. Най-отпред са половин дузина каруци, които пренасят дрехите ми; в една, специално охранявана, се намират накитите ми. Управителят на домакинството ми и неговите служители или седят до коларите, или яздят редом, за да се уверят, че нищо няма да липсва и нищо няма да се изгуби. Каруците са стегнато покрити отгоре със зебло, боядисано в цветовете на Тюдорите — зелено и бяло, и запечатани с моя кралски печат. За всяка от дамите ми има малка каруца с дрехите от собствения ѝ гардероб, със собствените им гербове отгоре, и когато каруците трополят, една след друга, гледката наподобява на върволица от щитове, сякаш рицарите на Кръглата маса са решили да нахлуят на север, всички едновременно.