На следващия ден дамите ми ме събуждат в хладната светлина на синьо небе в шест сутринта. Присъствам на утринната молитва в личния си параклис, а после закусвам в залата си за аудиенции в присъствието само на дамите си. Никой не яде много, всички сме твърде развълнувани, призлява ми дори само от вкуса на хлебчето и разредения ейл. Връщам се в спалнята си, където са внесли огромна вана, пълна с вдигаща пара вода, и сватбената ми рокля е положена на леглото. Дамите ми ме изкъпват и обличат, сякаш съм кукла, а после сресват косата ми, така че пада на гладки къдрици и се разстила по раменете ми. Това е най-хубавото у мен, това изобилие от светли коси, и всички спираме за миг, за да му се възхитим и да вплетем още панделки. После изведнъж се оказва, че вече няма време и трябва да побързаме. Непрекъснато се сещам за дузина неща, които искам, и дузина неща, които съм смятала да направя. Вече обувам сватбените си обувки, с украсени с бродерия носове и златни връзки, точно толкова прекрасни, колкото обувките на Катерина Арогантната, Агнес Хауард е готова да тръгне зад мен, всички дами се подреждат в редица зад нея, и аз трябва да тръгвам.
Надолу по каменните стълби, навън, в ярката слънчева светлина, продължавам с плавни стъпки до голямата врата на съседното абатство, широко разтворена за мен, а после влизам в абатството, което е претъпкано с лордове и техните дами, облечени в тържествени одежди: въздухът ухае на тамян и ехти от песента на хора. Спомням си как вървя нагоре по пътеката към Джеймс, който ме чака най-горе, и блясъкът на злато от мощехранителниците върху олтара, и горещината от хилядите свещи, и високият свод на тавана. Спомням си великолепния прозорец в каменната стена над олтара, с височината на няколко етажа, стъклописите, пламтящи в ослепителни цветове — а после… не си спомням нищо повече.
Мисля си, че венчавката е великолепна като сватбата на Артур. Това не е „Сейнт Пол“, разбира се, но роклята ми е също толкова хубава, колкото беше и роклята на Катерина в онзи ден. До мен кралят направо пламти от скъпоценни камъни, и е истински, пълноправен крал, докато Катерина се омъжи само за принц. Освен това съм коронована. Тя така и не бе коронована, разбира се, беше просто принцеса, а сега е дори по-малко от това. Но аз получавам двойна церемония: първо венчавка, а после коронация. Толкова е пищна и отнема толкова много време, че ме оставя зашеметена. Яздила съм по толкова дълъг път, стотици и стотици мили, чак от Ричмънд, и са ме видели толкова много хора. Чакам този ден от години; баща ми го е планирал през по-голямата част от живота ми, това е великият триумф на почитаемата ми баба. Би трябвало да бъда обзета от бурен възторг, но ставащото е твърде вълнуващо, за да го възприема. Само на тринайсет съм. Чувствам се като малката ми сестра Мери, когато ѝ позволят да остане будна до твърде късно на някое празненство. Замаяна и заслепена съм от собствения си блясък и минавам през всичко — брачната литургия, коронацията и клетвите за вярност, пиршеството, поетичните драми, последната служба в параклиса, а после процесията за отвеждане в леглото, — сякаш насън. Ръката на краля обгръща талията ми през целия ден — мисля, че ако не е той, ще падна. Денят продължава безкрайно, а после той отива да се изповяда и да се помоли в покоите си, докато дамите ми ме отвеждат и ме слагат в леглото.
Агнес Хауард ги надзирава, докато развързват ръкавите ми и ги прибират в торбички с лавандула, развързват роклята ми и ми помагат да сваля стегнатия корсаж. Ще нося най-фината си копринена нощница, поръбена с френска дантела, а над нея имам копринена нощна роба. Слагат ме на леглото, подпряна на възглавниците, нагласят нощницата ми около краката, придърпат и диплят ръкавите ми, сякаш съм восъчна фигура върху саркофаг, като образът на майка ми върху ковчега ѝ. Агнес Хауард навива светлата ми коса на букли и я разпуска около раменете, като щипе бузите ми, за да се зачервят.
— Как изглеждам? — питам я. — Подайте ми огледало.
— Изглеждате добре — казва тя с лека усмивка. — Прекрасна невеста.
— Като Катерина ли?
— Да — казва тя.
— Като майка ми ли? — взирам се в закръгленото си детинско лице в огледалото.
Тя ме изучава с критичен, преценяващ поглед.
— Не — казва. — Всъщност не. Защото тя беше най-прекрасната от всички кралици на Англия.
— Значи по-прекрасна от сестра ми? — питам, опитвайки се да открия някакво мерило, което да ми даде увереност, за да се изправя лице в лице със съпруга си тази вечер.
Отново овладяният, преценяващ поглед.
— Не — казва тя неохотно. — Но не бива никога да се сравнявате с нея. Мери ще бъде изключителна.