— Това ли е? — питам изненадана, когато той изпуска въздишка, а после внимателно се отдръпва и се отпуска на възглавницата.
— Това е — казва той. — Или поне това е всичко за тази нощ.
— Мислех си, че боли и има кръв — казвам.
— Има малко кръв — казва той. — Достатъчно, за да личи по чаршафите на леглото на сутринта. Достатъчно, за да може лейди Агнес да съобщи на баба ви, но не би трябвало да боли. Би трябвало да е удоволствие, дори за една жена. Някои лекари смятат, че трябва да има удоволствие, за да се направи дете, но аз самият не мисля така.
Той се измъква от леглото и отново си слага колана от вериги.
— Трябва ли да го слагате?
— Да — закопчава го с щракване и виждам леката му гримаса, когато металът одрасква разранената му кожа.
— Какво толкова лошо сте извършили? — питам, сякаш искам да ми разкаже приказка, преди да заспя.
— Поведох лордове на бунт срещу баща ми, краля — отговаря той, но не се усмихва и явно историята изобщо не е приятна. — Бях на петнайсет. Мислех си, че смята да ме убие и да постави брат ми на моето място. Послушах лордовете и поведох армията им в изменнически бунт. Мислех, че ще го пленим и той ще управлява с по-добри съветници. Но когато ме видя, той не тръгна в настъпление; отказа да тръгне срещу родния си син. Бащината му преданост към мен бе по-голяма, отколкото моята синовна вярност към него, и така ние с бунтовниците спечелихме битката и той побягна, а те го заловиха и го убиха.
— Какво?
Ужасът на тази история рязко ме разсънва.
— Да.
— Разбунтували сте се срещу баща си и сте го убили? — това е грях против Божия ред, срещу Бог и срещу баща му. — Убили сте родния си баща?
Сянката му на стената зад него подскача, докато свещта до леглото ми потрепва и догаря.
— Да ми прости Господ, да — казва той тихо. — И затова съм прокълнат като бунтовник, узурпатор и човек, убил собствения си крал: син, погубил собствения си баща. Аз съм кралеубиец и отцеубиец. И нося това, та никога да не забравям да подозирам мотивите на съюзниците си, а когато воювам, винаги мисля кой може да загине по случайност. Затънал съм в грях. Никога няма да мога да го изкупя.
Въжетата на леглото проскърцват, когато той ляга до мен, този кралеубиец, този убиец.
— Не може ли да отидете на поклонение? — питам немощно. — Не можете ли да отидете на кръстоносен поход? Не може ли Светият Отец да ви даде опрощение за греха ви?
— Надявам се да го направя — казва той тихо. — Тази страна никога не е била достатъчно мирна, за да замина спокойно, но бих искал да отида на кръстоносен поход. Надявам се да отида в Йерусалим един ден — това би пречистило душата ми.
— Не знаех — казвам тихо. — Не знаех нищо за това.
Той свива рамене и издърпва завивките нагоре върху корема си, разполагайки се нашироко в леглото, разперил крака до двата ъгъла, с ръце, скръстени върху широките му гърди, сякаш цялото легло е само за него, и аз трябва да се сместя в един ъгъл, или да се прилепя към него.
— Родният ви баща поведе бунт срещу коронован, миропомазан крал — казва той, говорейки спокойно за такова ужасно деяние. — И се е оженил за майка ви против волята ѝ, и убил роднините ѝ, млади мъже от кралско потекло. За да вземеш трона и да го задържиш, понякога трябва да вършиш ужасни неща.
Надавам лек протестен писък:
— Не, не го е направил! Нито едно от тези неща, или поне не така, както го представяте!
— Грехът си е грях — казва ми убиецът, а после заспива.
На другата сутрин започва най-хубавият ден от живота ми. По традиция шотландските крале дават на невестите си полагащите им се като сватбен дар земи на сутринта след сватбата, и аз отивам в личния кабинет на Джеймс, където двамата с него сядаме от двете страни на тежка, солидна маса и той ми приписва собствеността върху една огромна гора и един голям замък, едно след друго, докато разбирам, че наистина съм богата като кралица. Щастлива съм и придворните се радват с мен. Покрай мен те също са се сдобили с подаръци. Джеймс Хамилтън, който уреди брачното споразумение, ще бъде граф на Аран, титла, създадена за него в отплата за работата му и като признание за близостта му с краля. Всичките ми дами получават подаръци, на всички шотландски лордове са дадени пари, а някои от тях се сдобиват с титли.