— Ако бъдем благословени, то ще открием петия елемент — отговаря той. — Има огън, вода, земя и въздух, а има и нещо друго, самата есенция на живота. Всички тези неща трябва да са налице за живота, и ние знаем, че те съществуват в нас, но трябва да има и друг елемент, невидим, но доловим, който ни вдъхва душа. Открия ли го, бих могъл да направя философския камък и ще имам власт над самия живот.
— По цял свят има философи, които търсят тайната на вечния живот и камъка, който превръща обикновена материя в злато — отбелязвам. — И въпреки това се надявате, че ще го откриете тъкмо вие, преди който и да е друг?
— Доближаваме се с всеки изминал ден — уверява ме той. — А освен това той изучава как летят птиците, за да можем и ние да полетим.
Топовете на замъка ни поздравяват с рев, когато знамето ни е забелязано да се задава по пътя, лъкатушещ по стръмния хълм, а подвижният мост се спуска с трясък и зъбчатата решетка на крепостната врата се вдига с дрънчене. Огромните каменни стени са непрекъснати, с изключение на портата срещу нас. Виждам как — простиращи се надясно и наляво — стените се издигат по лицевата страна на зъбера, все по-високо и по-високо, образувайки тесен ръб над отвесната бездна под тях, сякаш част от самия зъбер.
— Най-хубавият от моите замъци — казва Джеймс със задоволство. — Само глупците твърдят, че една крепост не може да бъде превзета — но тази, Маргарет, тази е накитът, съединяващ високопланинските земи на Шотландия и низините ѝ, това е крепостта, която бих удържал срещу всеки нашественик в християнския свят. Разположена е толкова високо, че човек може да вижда на цели мили разстояние във всяка посока от кулите, и никой враг не може да се изкачи до подножието на стените незабелязан, а какво остава пък да се изкатери по тях. Построени са върху солидна скала, никой не би могъл да ги подкопае. Бих могъл да удържа този замък с двайсет мъже срещу армия от хиляди. Постарай се да съобщиш това на баща си, когато пишеш. Той не притежава нищо толкова сигурно като този замък, нищо толкова прекрасно като него.
— Но той няма нужда от нещо подобно, защото сега царува вечен мир, слава на Бога — казвам, сякаш наизуст. После, със съвсем различен тон, питам: — А кои са тези?
Докато влизаме с конете си през яката главна порта, дълбока като тунел, виждам големия вътрешен двор, вграден в склона на хълма. Слугите се подреждат и падат на колене и внезапно, призовани от топовния изстрел, половин дузина деца на всякакви възрасти, облечени богато като малки лордове и дами, хукват надолу по стъпалата откъм най-високото крило на сградата и дотичват шумно във вътрешния двор, явно възхитени да ни видят, и се снишават в поклони или реверанси като предани поданици. Хукват към Джеймс, а той скача от седлото и ги обхваща всичките в широка прегръдка, като шепне име след име и ги благославя на местния език, така че не разбирам нито дума.
Началникът на конницата ми ме сваля от седлото и ме пуска да стъпя. Подпирам се на ръката му, когато се обръщам към съпруга си.
— Кои са тези? — питам го отново.
Той се е отпуснал на колене върху мокрия калдъръм, за да може да целуне най-малкото дете, и поема едно бебе от дойката му, докато се изправя. Очите му светят от обич — никога преди не съм го виждала такъв. Другите дребосъци припкат около него, дърпат жакета му за езда, а най-голямото момче застава гордо до краля, сякаш е толкова важно, че е редно да ми бъде представено, сякаш очаква, че ще се радвам да се запозная с него.
— Кои са тези?
Джеймс се усмихва широко заради тази прекрасна изненада.
— Това са моите деца! — оповестява той; широката му прегръдка поема шестте малки главици и детето в ръцете му. — Моите рожбици — обръща се към тях. — Мои малки лордове и дами, това е новата кралица на Шотландия, моята съпруга. Това е моята кралица Маргарет, която дойде чак от Англия, за да ми окаже честта да бъде моя съпруга и ваша добра майка.
Те всички правят поклон или реверанс със заучена елегантност. Накланям глава, но съм в пълно неведение как е редно да постъпя. Трескаво се запитвам дали е бил женен преди и никой не ми е казал? Нали не е възможно да държи някоя тайна съпруга, майката на всички тези деца, скрита тук, в моя замък? Какво да правя? Какво щеше да направи Катерина, ако се озовеше в такива ужасни обстоятелства?
— Имат ли майка? — питам.
— Няколко — казва Джеймс весело.
Най-голямото момче ми се покланя, но аз не давам вид да съм го забелязала. Не се усмихвам на малките сведени глави и Джеймс подава бебето внимателно обратно на дойката му. Една от дамите от замъка, видяла леденото ми изражение, хваща едва проходилото дребосъче за ръка и подбира децата като стадо към отворената врата на кулата.