— Майки — кралят не показва и следа от смущение. — Едната, Бог да я прости, Маргарет Дръмонд, е мъртва. Скъпата ми приятелка Марион не желае да идва повече в двора. Джанет живее другаде, а също и Изабел. Не е нужно да те притесняват, не трябва да се безпокоиш за тях. Няма да бъдат твои приятелки или придворни дами.
Да не ме смущават? Четири метреси. Четири метреси, и само една от тях, слава Богу, мъртва? Сякаш няма да си задавам въпроси за тях и да се сравнявам с тях всеки миг, до края на живота си. Сякаш няма да се вглеждам в красивите лица на малките момичета и да се питам дали приличат на майките си. Сякаш няма всеки път, щом Джеймс замине от двора, да си мисля, че гостува на някоя от тази глутница плодовити жени, или оплаква онази, която за щастие е мъртва.
— Те ще бъдат полубратя и полусестри на собствения ни син, когато той дойде — казва весело кралят. — Не са ли като малко ангелско войнство? Мислех, че ще си доволна да ги срещнеш.
— Не — успявам само да кажа. — Не съм.
Замъкът Стърлинг, Шотландия
Есента на 1503 г.
Пиша на почитаемата си баба, че съпругът ми е затънал в грях. Прекарвам цели часове на колене в параклиса, опитвайки се да измисля какво мога да ѝ кажа, за да бъда сигурна, че ще е толкова възмутена, колкото съм и аз. Много внимавам какво казвам за увереността си, че е обречен, защото не искам да споменавам бунта му и смъртта на баща му. Бунтът е неудобна тема за нас, Тюдорите, тъй като отнехме трона от Плантагенетите, а те бяха миропомазани крале и всеки англичанин им се беше заклел във вярност. Напълно съм сигурна, че почитаемата ми баба е предизвикала бунта срещу крал Ричард, след като е положила нерушима клетва за вярност към него. Със сигурност е била голяма приятелка на съпругата му и е носела шлейфа ѝ по време на коронацията.
Затова не говоря за бунта на съпруга ми срещу баща му, а наблягам пред почитаемата си баба, че той е затънал в грях и че съм изненадана и нещастна от срещата с тези незаконни деца. Не зная как да възприемам най-голямото момче, Александър, когото настаняват до баща му на вечеря, на масата, където сядат като семейство в низходящ ред от десетгодишния Александър чак до бебето, момиченцето, на скута на дойката си, което удря по масата със собствената си сребърна лъжица — с магарешки бодил на дръжката! Кралският герб! Джеймс се държи, сякаш би трябвало да съм доволна да виждам всички тях, настанени на кралската трапеза, сякаш тези красиви деца са заслуга на нас двама ни.
Това е грях, пиша аз. А освен това и оскърбление към мен, кралицата. Ако баща ми е знаел нещо за тях преди женитбата ми, е трябвало да заяви, че тези деца не могат да останат в моя замък. Би трябвало да живеят далече от подарените ми при сватбата земи. Нима от мен може да се очаква ги подслонявам? Всъщност те изобщо не трябва да са тук. Но не знам какво мога да направя, за да ги отпратя.
Поне мога да не ги допускам в покоите си. Детската стая и учебната им стая са в една кула, философът — сякаш не е достатъчно неприятно, че трябва да подслонявам и него — е в другата. Аз разполагам със свързаните помежду си покои на кралицата, приемна, личен кабинет и спалня, най-красивите, които съм виждала някога. Ясно давам на дамите си и на управителя на кралското домакинство да разберат, че единствено на дамите ми се полага да присъстват в покоите ми. Никакви „рожби“ на каквато и да е възраст или с каквато и да е външност, независимо кои са родителите им, не бива да тичат навън-навътре, сякаш желая компанията им.
Трябва да узная повече и трябва да разбера какво мога да направя. Докато чакам съвет от почитаемата си баба, се допитвам до придворната си дама лейди Катрин Хънтли. Тя е от клана Гордън и е сродница на съпруга ми. Може да говори местния език като него — като всички тях — и познава тези хора; вероятно познава майките на децата. Предполагам, че половината от тях са ѝ роднини. Това не е аристокрация, а племе — а тези деца са малки незаконородени диваци.
Изчаквам, докато музикантите ми засвирят и всички сме насядали с ръкоделието си. Работим по олтарно покривало, върху което е изобразена света Маргарет при срещата си с дракона. Казвам си, че аз също съм принудена да се изправя срещу дракон, приел образа на грях, а Катрин може да ми каже как да го победя.
— Лейди Катрин, можете да седнете до мен — казвам, и тя идва и се настанява на едно столче до мен и започва да работи по моя ъгъл от бродерията.
— Можете да оставите това — казвам и, любезна както винаги, тя оставя ръкоделието, измъква конеца от иглата си и я прибира грижливо в сребърната ѝ кутия.
— Исках да говоря с вас за краля — казвам.