Англия, пролетта на 1502 г.
Пиша на брат си, Уелския принц, за да му разкажа за брака си, сключен чрез посредник, и да го попитам кога смята да се върне у дома. Съобщавам му, че бракът е бил отпразнуван пищно, като важно за държавата събитие, с подписването на договора, сватбена литургия, а после размяна на обетите в богато украсените покои на майка ми пред стотици изпълнени с възхищение хора. Разказвам му, че съм била облечена в бяло, с ръкави от златен брокат и бели кожени обувки със златни връзки. Родственикът на съпруга ми, Джеймс Хамилтън, се държа мило с мен, беше до мен през целия ден. После се храних на една и съща маса с майка ми и ядохме от едно и също блюдо, защото и двете сме кралици.
Напомням му, твърде натъжено, че според плановете ще замина за Шотландия през лятото, преди да навърша четиринайсет, и че искам да го видя, преди да потегля. Нима не иска да ме види, преди да замина, за да стана кралица на Шотландия и в действителност, както съм вече по име? Със сигурност ще иска да види новите ми рокли? Съставям списък на всичко, от което ще имам нужда, за багажа ще ми трябва керван от сто каруци. Освен това си мисля, но не му казвам, че сега стоя по-високо по сан от съпругата му и сега тя може да върви зад мен и да видим как ще ѝ хареса това сега, когато аз съм току-що провъзгласената кралица, а тя — все още само принцеса. Ако дойде в двора, тя ще открие, че трябва да прави пред мен реверанс, и да върви след мен, когато влизаме на вечеря. Няма да има повече грижливо преценени еднакви реверанси; тя трябва да ми прави толкова нисък реверанс, колкото една принцеса прави пред кралица. Копнея да я видя как ми прави такъв реверанс. Наистина ми се иска той да я доведе, само за да мога да видя гордостта ѝ смирена.
Съобщавам на Артур, че Хари не може да се съвземе от шока заради това, че вървя пред него на всички тържества, че ми прислужват на едно коляно, че съм толкова велика кралица, колкото почитаемата ни майка. Казвам му, че липсва на всички ни в двора, макар че на Коледа беше весело. Разказвам му, че татко похарчи едно малко състояние за дрехите, които ще отнеса в Шотландия, макар да водеше сметка за всяко пени. Трябва да имам все нови неща, червени завеси за легло, ушити от фина коприна, всичко — избродирано със златна нишка. Въпреки това смятат, че всичко ще е готово до другото лято и ще потегля веднага щом кралят на Шотландия потвърди женитбата, като ми прехвърли земите, които получавам от него като сватбен подарък. Но Артур трябва да си дойде у дома, за да се сбогуваме. Артур трябва да си дойде у дома, за да ме изпрати. Ако не — кога ще го видя отново? „Липсваш ми“, пиша аз.
Изпращам писмото си до Лъдлоу заедно с писмата от майка ми и почитаемата ми баба. На пратеника ще му трябват дни да стигне до двора на Артур. Пътищата на запад са изровени и неподдържани; баща ми казва, че няма излишни пари, които да харчим за тях. Пратеникът ще трябва да си води собствени коне за смяна поради опасението, че такива не могат да се наемат по пътя. Ще трябва да нощува в абатства и манастири, а ако го застигне сняг или окъснее някъде, ще му се наложи да моли за подслон в някой чифлик или ферма. Всички са длъжни да оказват помощ на кралския вестоносец; но ако пътят се е превърнал в тресавище или някой мост е отнесен от наводнение, никой не може да направи много повече от това да го посъветва да заобиколи и да се оправя както намери за добре.
Затова не очаквам бърз отговор и не мисля много за това, когато, рано една сутрин през април, докато вървя към стаята си със свещ в ръка, след като съм присъствала на утринната литургия с почитаемата ми баба, виждам кралски пратеник да слиза от една баржа, да прекосява бързо кея и да минава през тайната врата за кралските апартаменти. Изглежда изтощен, обляга се на украсената с резба колона и казва тихо на един кралски телохранител нещо, което го кара да остави пиката си и да влезе забързано вътре.
Предполагам, че отива в личните покои на баща ми, краля, затова напускам поста си до прозореца и тръгвам по галерията, за да разбера какво е толкова спешно, та пратеникът е пристигнал на развиделяване, а стражите оставят оръжията си и тичат. Но още преди да стигна до вратата, виждам кралския телохранител и двама-трима от съветниците на баща ми да слизат бързо по тайните стълби до вътрешния двор. Любопитно наблюдавам как се скупчват заедно, а после един от тях се отделя от групата, изтичва нагоре по стълбите и отива в параклиса да доведе изповедника на баща ми. Свещеникът излиза забързано. В този момент пристъпвам напред.
— Какво става? — питам.
Лицето на брат Питър е пребледняло, сякаш всичката кръв се е отдръпнала от бузите му, сякаш е от пергамент.