— Простете, ваша светлост — казва той с лек поклон. — Тук съм по дела на баща ви и не мога да спра.
И с тези думи ме подминава! Притичва покрай мен! Като че ли не съм кралица на Шотландия и не ми предстои да седна на трона си другото лято! Изчаквам за момент, питайки се дали би било твърде недостойно да изтичам след него и да настоявам да изчака, докато го освободя, но после го чувам да се връща, качвайки се по стълбите толкова бавно, че не разбирам защо толкова бързаше да слезе. Сега вече няма бързане; той влачи крака, сякаш изобщо не му се иска да отива към покоите на баща ми. Съветниците вървят бавно зад него, и изглеждат толкова зле, като че ли са отровени. Той ме вижда, че чакам; но сякаш не ме забелязва, защото не се покланя — дори не дава да се разбере, че ме е видял. Подминава ме, сякаш очите му са приковани в някой призрак и не вижда простосмъртните, дори и кралските особи.
Именно тогава разбирам със сигурност. Мисля, че бях разбрала още преди. Мисля, че разбрах веднага щом зърнах пратеника, облегнат тежко на колоната, сякаш би предпочел по-скоро да умре, отколкото да ни донесе тази вест. Пристъпвам пред свещеника и питам:
— Артур е, нали?
Името на обичния ми брат го кара да ме забележи, но той казва само: „Вървете при почитаемата си майка“, сякаш има право да ми заповядва, и се извръща и се вмъква в покоите на баща ми, без да почука, без някой да обяви пристигането му, с една ръка върху дръжката на бравата, другата — стиснала разпятието, което виси от колана му, сякаш то може да му даде сила.
Тръгвам, не защото съм длъжна да правя каквото ми казва изповедникът на баща ми, защото сега вече съм кралица и дължа подчинение единствено на родителите и на съпруга си; а защото се страхувам, че ще дойдат при майка ми и ще ѝ съобщят нещо ужасно. Почти ми се иска да залостя вратата ѝ, за да не могат да влязат. Ако нищо не знаем, навярно нищо не се е и случило. Ако никой не ни съобщи, че нещо ужасно се е случило с Артур, тогава навярно той все още е жив и здрав в Лъдлоу, ловува, наслаждава се на пролетното време, пътува из Уелс, за да могат хората да видят своя принц, учи се да управлява владението си. Навярно е щастлив с Катерина Арогантната; бих се радвала, дори ако тя е поводът за неговото щастие. Може би тя очаква дете и са ни донесли добри новини. Бих се зарадвала дори на добри новини за нея. Постоянно си мисля за всички чудесни новини, които пратеникът може да е донесъл така припряно. Не спирам да си мисля, че Артур е толкова добър и мил, обичан от всички, толкова скъп за мен, че не може да се е случило нищо неприятно. Новините не може да са лоши.
Майка ми е още в леглото, огънят в спалнята ѝ едва-що потрепва и се разгаря. Камериерката ѝ носи рокли, за да си избере коя да облече за деня, тежките диадеми са подредени на масата. Тя вдига поглед, когато влизам бавно в спалнята ѝ. Мисля си, че е редно да кажа нещо, но не зная какво.
— Рано си станала, Маргарет — отбелязва тя.
— Отидох на утринната литургия с почитаемата ми баба.
— Тя ще се присъедини ли към нас за закуска?
— Да — и тогава ми минава през ум: почитаемата ми баба ще знае какво да направи, когато изповедникът влезе с лице с цвят на пергаментов ръкопис и изписана върху него печал.
— Наред ли е всичко, малка кралице? — пита ме нежно тя.
Нямам сили да ѝ отговоря. Сядам до прозореца и поглеждам навън, към градината, и се ослушвам за стъпките, които скоро ще се зададат тежко по коридора. После, най-сетне, сякаш след много дълго време, чувам как външните врати към приемната ѝ се отварят, шум на стъпки, после вътрешната врата към личния ѝ кабинет се отваря, а накрая, неудържимо, се отваря вратата на спалнята ѝ, и изповедникът на баща ми влиза в майчините ми покои, свел ниско глава, като най-окаян ратай, който тегли плуг. Скачам на крака, когато влиза, и протягам ръка, сякаш мога да го възпра да заговори. Изричам внезапно: „Не! Не!“, но той казва тихо:
— Ваша светлост, кралят моли да дойдете в покоите му веднага.
Ужасена, майка ми се обръща към мен:
— Какво има? Знаеш, нали?
Ужасена, аз отвръщам:
— Артур. Мъртъв е.
Казват, че е починал от потната болест — а това само влошава нещата за нас, Тюдорите. Болестта е дошла от тъмниците на Франция с бащината ми армия от затворници. Където минел, от Уелс през Бозуърт до Лондон, хората измирали в миг. Англия никога дотогава не познавала такава болест. Баща ми спечелил битката срещу Ричард III с болната си войска, но трябвало да отложи коронацията си заради ужаса, който те донесли със себе си. Наричаха тази болест „Проклятието на Тюдорите“, и казваха, че царуването, започнало с пот, ще завърши в сълзи. И ето ни сега, далеч не наближаващи края на властването си, но потънали в сълзи, а проклятието на нахлуващата армия се бе стоварило върху невинния ми брат.