ТРИ ЯБЪЛКИ
ПАДНАХА
ОТ НЕБЕТО
Част I
ЯБЪЛКА ЗА ОНЗИ, КОЙТО Е ВИДЯЛ
Глава 1
Анатолия Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината.
Преди да се пресели в отвъдното, поля хубаво градината и сложи на кокошките повечко жито – да не ходят птиците ненахранени, знае ли човек кога съседите щяха да открият бездиханното ѝ тяло. След това махна капаците на бъчвите за дъждовна вода, сложени под улуците – в случай че внезапно излезе буря, така плисналите отгоре потоци вода нямаше да подкопаят основите на къщата. Сетне прокара длан по полиците в кухнята, за да събере каквото е останало от хранителните запаси: паниците с краве масло, сирене и мед, крайчето хляб и половината варена кокошка, и ги занесе в прохладния зимник. Извади от скрина "погребалните" дрехи: затворена догоре вълнена рокля с бяла дантелена якичка, дълга престилка с везани с кръстат бод джобове, обувки без ток, плетени гулпи[1] (цял живот ѝ беше студено на краката), старателно изпрано и изгладено бельо, както и броеницата със сребърното кръстче на баба ѝ – Ясаман щеше да се досети да ѝ я сложи в ръката.
След като остави дрехите на най-видно място в гостната – върху масивната дъбова маса с платнена салфетка отгоре (вдигнеш ли крайчето, ще видиш двете ясни дълбоки следи от удари на брадва), сложи върху купчинката дрехи плик с пари – за погребението, извади от раклата старата мушама и отиде в спалнята. Там си оправи леглото, разряза мушамата на две, сложи едното парче върху чаршафа, легна, зави се с второто, заметна се отгоре с юргана, скръсти ръце върху гърдите си, намести глава върху възглавницата – да ѝ е удобно, въздъхна тежко и затвори очи. Но веднага стана, разтвори докрай двете крила на прозореца, подпря ги със саксиите мушкато – да не се затворят, и отново легна. Сега вече можеше да не се притеснява, че след като напусне тленното тяло, душата ѝ ще се лута объркана из стаята. След като се освободеше, тя веднага щеше да излети през отворения прозорец – към небесата.
Тази старателна и предълга подготовка си имаше основателна прискърбна причина – вече втори ден Анатолия Севоянц кървеше. Щом видя по бельото си странните кафеникави петна, тя се вцепени, после ги разгледа внимателно и след като се убеди, че наистина е кръв, се разплака горчиво. Но се засрами от страха си, окопити се и побърза да си изтрие с края на забрадката очите. Защо да плаче, не можеше да отмени неизбежното! Всеки си има смърт, на някои им спира сърцето, на други се присмива и им взима разума, а на нея явно ѝ беше писано да си иде от загуба на кръв.
Анатолия не се и съмняваше, че недъгът ѝ е неизлечим и скоротечен. Не току-така беше поразил най-безполезната и безсмислена част на тялото ѝ: матката. Сякаш намекваше, че това е възмездие, задето не е успяла да изпълни главното си предназначение – да роди деца.
След като си забрани да плаче и да роптае и се примири с неизбежното, Анатолия се успокои учудващо бързо. Порови в раклата с бельото и извади стар чаршаф, който разряза на няколко парчета – да си направи някакво подобие на превръзки. Но надвечер кървеше много силно и ѝ се струваше, че някъде вътре в нея се е спукала голяма непресъхваща вена. Наложи се да прибегне до оскъдните запаси памук, които държеше вкъщи. Тъй като имаше опасност памукът скоро да свърши, Анатолия разпра в единия край юргана и извади отвътре няколко топки овча вълна, после я изпра хубаво и я разстла на перваза – да се суши. Можеше, разбира се, да отскочи до съседката Ясаман Шяпканц и да поиска от нея памук, но се отказа – ами ако не се сдържи, ако се разплаче и разкаже на приятелката си за своята смъртоносна болест! Ясаман със сигурност щеше да скочи веднага, да хукне при Сатеник и да ѝ каже да прати в долината телеграма, с която да повика бърза помощ... Анатолия нямаше никакво намерение да обикаля по лекари и те да я мъчат с болезнени и безполезни процедури. Реши да умре, без да губи достойнството и душевния си мир, на тишина и спокойствие, между стените на своя дом, където бе живяла през целия си нелек и безплоден живот.
Легна си късно, след като бе разглеждала дълго семейния албум – в мъждивата светлина на газеника лицата на отдавна потъналите в забрава роднини ѝ се сториха особено скръбни и замислени. Скоро ще се видим – нашепваше Анатолия и галеше всяка снимка със загрубели от тежкия селяшки труд ръце, – скоро ще се видим. Колкото и потисната и притеснена да беше, заспа лесно и се събуди чак на сутринта. От сън я вдигна тревожният врясък на петела – нали си беше глупава, птицата се мяташе из кокошарника и чакаше нетърпеливо часа, когато ще я пуснат да се поразходи по лехите в градината. Анатолия се заслуша внимателно в себе си. Определи състоянието си като съвсем приемливо, май ѝ нямаше нищо, ако не броим това, че я понаболяваше кръстът и ѝ се виеше леко свят. Тя стана предпазливо и отиде до тоалетната колкото да се убеди с някакво злобно удовлетворение, че кръвта е станала още повече. Върна се в къщата и си направи от парчето плат и вълната превръзка. Ако и занапред продължаваше така, до утре щеше да ѝ изтече цялата кръв. Значи можеше и да не доживее още един изгрев.