Ясаман се зае да лекува приятелката си с молитви и целебни отвари. Потресено от случилото се, селото притихна в тревожно очакване: всички помнеха проклятието, което Татевик бе пратила на семейството на Воске Агулисанц и Капитон Севоянц. Но за всеобщо облекчение Анатолия бързо се възстанови и не след дълго се върна на работа. Тялото я наболяваше още дълго, особено при смяна на времето, зрението ѝ също пострада от удара с юмрук по главата, та се наложи да ходи до долината, за да си поръча очила, но тя не роптаеше и дори изглеждаше щастлива, защото най-сетне се бе освободила от потискащия страх, преследвал я през всички години на брака ѝ.
Старият Минас изчака тя да си стъпи на краката и се отби, за да се извини смутен за изстъпленията на онзи негодник, своя помощник, и да ѝ предложи да поправи съсипаната покъщнина, но Анатолия отказа да възстановява каквото и да било. Малко по малко изнесе на двора каквото беше останало от мебелите и го изгори, запази само овалната маса от байцван дъб със следите от брадва по нея. Ованес донесе шкаф, Валинка Ейбоганц ѝ отстъпи едно легло и диван, а Магтахине Якуличанц – голям дървен скрин. Минас поправи лека-полека вратите между помещенията и боядиса наново дюшемето. От предишния богаташки вид на къщата не остана и следа, но Анатолия не се натъжаваше от скромната обстановка, беше свикнала да се задоволява с малко. Радваше се неописуемо, че албумът със снимките е оцелял като по чудо – беше го занесла в библиотеката, за да оправи гръбчето, и го бе забравила на бюрото, с което го беше спасила.
До войната, надвиснала неизбежно над долината, оставаха пет години и през всички тях Анатолия живя безметежно, в блажено спокойствие. Прекарваше дните в библиотеката, а вечерите у дома или у Ясаман, в почивните дни ходеше да навести роднините си на гробищата – плачещата върба, която бяха засадили на гроба на баща ѝ, беше порасла, бе разпростряла над каменните кръстове дългите си тънки клони и безспир нашепваше със сребристозелените си листа молитви. Анатолия се разполагаше между надгробните камъни и ако позволяваше времето, седеше там до късно, до лилавия залез. Случваше се да заспи, допряла към прохладния каменен кръст слепоочие. Отляво лежаха майка ѝ и баща ѝ, отдясно – сестрите ѝ и баба Мане, а Анатолия седеше с ръце около коленете и им разказваше щастливи истории: за децата, които, слава Богу, от година на година се раждаха все повече, за чаените рози, които привличаха с мириса си цели рояци пчели, за мъничките пътеки на мравките, които тръгваха от пода и стигаха чак до прага на библиотеката.
Така и старееше – бавно и неотклонно, сред скъпи на сърцето ѝ призраци, самотна, но в щастливо умиротворение. Ясаман се притесняваше, че приятелката ѝ кукува сама, и няколко пъти ѝ намекваше, че няма да е зле да се омъжи още веднъж, но Анатолия клатеше глава – вече беше късно, пък и нямаше смисъл. Не бе видяла нищо добро от първия си мъж, надали щеше да види и от втория.
Войната избухна в годината, когато тя навърши четиресет и две. В началото от долината започнаха да пристигат мъгляви вести за престрелки на източната граница, после и Ованес, който четеше вестниците от край до край, също вдигна тревога. Ако се съдеше от срочните съобщения за боеве, положението по границите – по източната, а после и по югозападната, ставаше все по-тежко. През зимата научиха, че е обявена всеобща мобилизация. След месец изпратиха на фронта всички мъже в Маран, които можеха да носят оръжие. После войната дойде и в долината. Плъзна като огромен зъбат въртоп, който загребваше в чудовищните си дълбини и хора, и постройки. Склонът на Маниш Кар, по който като змийче се виеше единственият път за Маран, се покри с ровове – следи от минометния обстрел. За дълги години селото хлътна в непрогледен мрак, студ и глад. При бомбардировките се скъсаха и електропроводите, изпочупиха се стъклата на къщите. Наложи се да ги покриват с найлони, защото нямаше откъде да набавят нови стъкла, пък и нямаше смисъл – при следващия обстрел те неминуемо щяха да се превърнат в купчина парчета. Особено безпощадни бомбардировките ставаха по време на сеитбата – за да не работят хората по нивите, а оскъдната реколта от градините не стигаше за дълго. Нямаше откъде да вземат и дърва, за да накладат печките и ако не от друго, да се отърват от мъчителния студ: гората гъмжеше от вражески разузнавачи, които нямаха милост към никого, нито към жени, нито към старци. Наложи се да използват за огрев дъсчените огради, а после покривите на чардаците и на стопанските постройки, след време започнаха да разглобяват и верандите.
Особено мъчителна беше първата зима и Анатолия се видя принудена да се премести да живее в кухнята, по-близо до печката. Стана невъзможно да стои в стаите, които не се отопляваха – найлонът, опънат по прозорците, не спираше влагата и студа и стените и таваните се покриха с дебел слой скреж, който, позатоплеше ли се, започваше да се топи и да се стича на локвички по мебелите, завивките и килимите и да ги съсипва безвъзвратно. Оскъдните запаси от газ за осветление бързо се изчерпаха, после свършиха и свещите. Щом се застуди, училището затвори врати, библиотеката също пустееше. Анатолия натовари на ръчната количка книгите, които смяташе да прочете през зимата, а също саксиите и делвите с цветята и ги докара у дома, на топло. Огради ъгъла на кухнята, постла слама и пресели там и бременната коза – в края на януари тя роди две козлета. Така прекара безкрайно дългата студена зима – край печката, сред растенията, любимите книги и блеещите козички. Нямаше друг избор, къпеше се на части в дървеното корито – първо главата, после от кръста нагоре и накрая от кръста надолу. Правеше го с гръб към козите, срамуваше се. Зимата се случи снежна, затова не се налагаше да ходи на извора за вода, просто загребваше с кофата от снега и една част оставяше да се стопи през нощта – за пиене и готвене, а другата грееше на печката, за да изпере и да измие съдовете. В четвъртък и в петък се налагаше да изнася мръсната вода на верандата, за да изстине на студа, и чак тогава да я лисне. Маранци си имаха старо поверие, което спазваха безусловно: в четвъртък и петък не изливаха на земята гореща вода, за да не попарят нозете на Христос.