Зимните дни си приличаха като прозрачните камъчета по броеницата на баба Мане, с която Анатолия не се разделяше никога. Сутрин ходеше в курника – да нахрани кокошките и да събере яйцата, после хранеше козата, чистеше в кухнята и набързо готвеше нещо, след това, през краткия мрачен ден, четеше. Щом се спуснеше непрогледната нощ, дремеше на дивана, завита с няколко одеяла, или просто лежеше и наблюдаваше тлеещата жарава през малкия процеп във вратата на печката. Албумът със снимките на близките винаги ѝ беше подръка и тя го разлистваше мълком и бършеше с края на ръкава сълзите си. Нямаше какво да разказва, а не ѝ се искаше да им досажда с оплаквания.
Запролети се малко по-късно от обикновено, чак в средата на март изтерзаният от студа и мрака Маран най-сетне въздъхна от облекчение, заскърца с врати и порти, разтвори прозорците – да влезе слънчева светлина. Радостта, че непрогледната ледена зима най-после е отминала, беше толкова голяма, че затъмни страха от смъртта. Маранци отдавна вече бяха свикнали с обстрела и без да му обръщат внимание, се заеха с делнични дела, които се оказаха страшно много. На никого и през ум не му беше минавало, че проникналите в стаите студ и влага са способни да повредят до такава степен покъщнината. Наложи се да проветряват и да сушат дълго стаите, за да победят вездесъщия мухъл, който бе успял да проникне и в шкафовете и дрешниците. Намазаха стените, подовете и покъщнината с разтвор от стипца и син камък и цял месец праха всичко наред, като се започне от чаршафите и дрехите и се стигне до килимите и пътеките. Имаше толкова много работа, че Анатолия успя да отскочи до библиотеката чак в края на април, когато бомбардировките поутихнаха и децата отново тръгнаха на училище.
Тя плъзна буза по възглавницата и въздъхна горчиво, за да спре сълзите, избили в очите ѝ. От онзи ден бяха минали много години, а на нея всеки път ѝ беше трудно да притъпи огромната душевна болка при спомена за бедственото състояние, в което е заварила библиотеката. Влагата бе проникнала през найлона по прозорците и бе допълзяла дори до най-горните лавици, за да покрие с чудовищни петна мухъл кожените подвързии и невъзвратимо пожълтелите нагънати страници на книгите. Господи, Господи – плачеше Анатолия, докато обхождаше един по един рафтовете, осеяни с трупчета на книги, – какво направих, как така не успях да ги опазя!
В библиотеката се отби и директорката на училището, която завари Анатолия на прага – седеше там, държеше се за главата и както се клатеше напред-назад, ридаеше безутешно като малко дете. Директорката – възрастна едра жена с квадратна челюст като на мъж и широки рамене, изслуша мълчаливо накъсаните обяснения на Анатолия, после обиколи библиотеката, свали напосоки няколко книги, разлисти ги и поклати глава. Върна ги по местата им, помириса си пръстите, свъси се. Извади носната си кърпа и погнусена, си избърса ръцете.
– Е, какво можеше да направиш, Анатолия? Така и така щяха да се съсипят.
– Ама как така? Как така? Старата библиотекарка ги опази в глада, а аз не успях през войната.