– Тогава имаше прозорци, докато сега... Кой да знае, че ще стане така!
Анатолия направи безплоден опит да спаси книгите. Донесе кълбо връв, опъна на двора десетина въжета като за пране. Накачи по тях от край до край книгите с надеждата, че слънцето и вятърът ще изсмучат влагата и после криво-ляво тя ще ги пооправи. Отстрани изглеждаше, че над двора на библиотеката се е издигнало ято разноцветни птици, които са увиснали във въздуха и са отпуснали унило безполезните си криле. Анатолия минаваше покрай редиците и отгръщаше страниците. Остана и през нощта в библиотеката – да не би да завали. На втория ден книгите се нагънаха и страниците започнаха да капят точно като листата през есента. Анатолия ги събра, изнесе ги зад оградата, заключи библиотеката и не стъпи повече в нея.
След още седем тежки години войната премина в отстъпление, като взе със себе си младото поколение. Някои загинаха, други заминаха за спокойни благополучни земи, където да спасят семействата си. Когато Анатолия навърши петдесет и осем години, в Маран бяха останали само старците, отказали да напуснат земята, където почиваха предците им. Макар и най-млада сред жителите на селото, Анатолия не се отличаваше по нищо например от Ясаман, на която можеше да бъде дъщеря. И тя като другите старици ходеше облечена в дълги вълнени рокли, връзваше си отпред престилка, прибираше косата си под забрадка, която пристягаше на сложен възел на тила. На закопчаната догоре висока яка винаги слагаше камеята – единственото украшение, останало от майка ѝ. Никой в Маран не хранеше надежда нещо да се промени към добро. Селото, а заедно с него и Анатолия доживяваха гордо и обречено последните си години.
Навън се беше плиснала южната нощ, която плъзгаше по перваза плахи лунни лъчи и разказваше с нежния цвъркот на щурците сънищата, присънили се на света. Анатолия лежеше на възглавниците и притиснала до гърдите си албума със снимките на близките си хора, плачеше.
Глава 2
Ованес Шалваранц разбиваше шумно, на пищна пяна с вилицата жълтъка и захарта. Каквито и да бяха обстоятелствата, годишното време и дори здравословното му състояние, той закусваше любимия си жълтък, а после си правеше силен чай с мащерка, свиваше цигара и я изпушваше с наслада, като наблюдаваше как дъхавата гореща пара се вие над чашата от дебело стъкло.
Нямаше как, трябваше да пести хартията за цигарите. Преди не му се беше случвало: имаше колкото щеш глупави вестници. Пощенската кола се качваше с усилно пуфтене нагоре по стръмнището на Маниш Кар и докарваше цели връзки вестници, които миришеха на още мокро печатарско мастило. Ованес често ги преглеждаше страница по страница. Заглавията до последното бяха гръмки, а съдържанието – никакво, и това само засилваше мнението му, че в сравнение с изреченото слово печатното си е вятър работа.
– По-добре сто пъти помисли и тогава говори, отколкото да тиражираш като последен глупак всякакви небивалици – тюхкаше се Ованес, като отгръщаше раздразнено страниците.
– Може пък да са помислили сто пъти, преди да го отпечатат? – възразяваше Ясаман.
– Ако мислеха по сто пъти над всяка дума, вестниците в най-добрия случай щяха да излизат веднъж в месеца. Нима е възможно за един ден да измислиш толкова умни страници?
– Не е възможно.
– И аз това казвам.
Това, че вестникарският лист е празен откъм съдържание, всъщност не влияеше на вкусовите качества на тютюна, затова Ованес продължаваше надлежно да изписва вестници. За съжаление, след началото на войната пощенската кола се качваше все по-рядко по склона на Маниш Кар, а после съвсем престана да идва – в долината имаше големи неуредици с доставката на гориво и го оставяха само за най-неотложни и крайни нужди.
Отмяната на пощенските доставки породи затруднения с хартията. Оправяха се, както можеха. В началото прибягваха до стари вестници, после – до съсипаните книги, които, съвсем отчаяна, Анатолия Севоянц бе струпала веднъж зад оградата на библиотеката. Без да казват нищо, старците разкъсаха покритите с мухъл, вмирисани на влага и тъжно мълчание томове на Шекспир, Чехов, Достоевски, Фокнър, Балзак. От дебелите корици си правеха поставки за горещи съдове, а нагънатите страници използваха за подпалка и за други къщни нужди. Цигарите, свити с такава хартия, нагарчаха, димяха и непрекъснато гаснеха. Ованес Шалваранц ругаеше с присвити очи и час по час палеше цигарата от тлеещата главня, която се виждаше принуден да вади от печката и която все го пареше – в селото не достигаше и кибрит, затова го използваха крайно предпазливо.