След като цели осем непосилно дълги години бе събирала по света реколта от окаяни души, веднъж войната се задави – и премина с вой в отстъпление, като накуцваше и си лижеше окървавените лапи. Горивото пак не достигаше, ала животът малко по малко започна да се връща със скърцане в обичайното русло. Но кой знае защо, тези промени не засегнаха Маран – никой нямаше намерение да си спомня за селото. Сега тук се появяваше само един автомобил – на "Бърза помощ", но и него го викаха с телеграма, защото Маран нямаше друга връзка с външния свят. В долината явно отдавна бяха махнали с ръка на шепата вироглави старци, отказали навремето да слязат от хребета на Маниш Кар в низините.
Сега с хартията ги спасяваше пощальонът Мамикон. Веднъж на две седмици (освен ако нямаше писма, а писма се появяваха изключително рядко) носеше в пощенската чанта купчинки рекламни дипляни, които не трябваха на никого и с които долината беше наводнена, и ги оставяше в пощата. Телеграфистката Сатеник ги разпределяше на двайсет и три равни части – толкова бяха къщите в селото, където още живееше някой – и ги слагаше отпред на гишето. До вечерта хартията изчезваше.
Преди да си свие с рекламата поредната порция тютюн, Ованес я разглеждаше внимателно. Ако се съдеше от съдържанието, умните хора в долината не се бяха увеличили, дори обратното. Защото, ако пак се съди от съдържанието на тези реклами, сега хората не правеха друго, освен да ходят по гледачки, за да поръчват магии за любов, да взимат кредити от банките, за да купуват ненужни боклуци, и да водят домашните си любимци на скъпи фризьори на животни.
– Ако Бог реши да накаже някого, първото, което му взима, е умът – клатеше глава Ованес, докато всмукваше от горчивия тютюнев дим.
Сам си отглеждаше тютюна на пустеещия парцел, който навремето бе принадлежал на брат му. Той бе починал отдавна, децата му се бяха пръснали по белия свят и останала без човешки грижи, нивичката бързо буреняса. Затова Ованес реши да посади там тютюн – хем добре за земята, хем Ясаман ще се зарадва, че част от градината ѝ ще се освободи за картофи. Сушеше го на верандата: закова в двата края пирони, огъна главичките им така, че да станат на куки. Докато тютюнът зрееше, той ходеше да го бере – задължително вечер, така че в растението да има възможно най-малко влага, – нанизваше листата със стоманена игла, редеше нанизите върху преносими рамки, носеше ги да изпръхнат в тъмната ъглова стая. После изнасяше рамките на слънчевата веранда, опъваше нанизите с пожълтелите листа между куките и ги оставяше да изсъхнат напълно.
Тютюнът ставаше за чудо и приказ: дъхав, мек, леко тръпчив. В събота, когато на селския мегдан се провеждаше малък пазар, Ованес нареждаше в ракитовата кошница сухите тютюневи листа, взимаше таблата и отиваше да търгува. До него ситнеше Ясаман, дребна, чевръста, с нова кърпа на главата и копринена престилка. Слагаше престилката само на църковни празници и в събота и неделя. В събота, за да отиде на мегдана, а в неделя – в параклиса, на сутрешната служба, отслужвана рядко, веднъж в месеца, от свещеника тер[10] Азария, който идваше от друго място.
Стига да позволяваше времето, в събота на мегдана се стичаше цялото село. Всеки носеше каквото е произвел и отгледал: плодове, зеленчуци, подправки според сезона, сирене, масло, извара и сметана, сушеница с подправки, шунка, печива. Рядко някой вадеше пари, всъщност това си беше натурална обмяна. Срещу десет кокоши яйца човек можеше да си вземе нож, грваканът[11] овче сирене и три четвърти грваканът козе сирене вървяха по чифта трехи, за делва топено масло можеше да получиш две делви пчелен мед, за вълната от една овца – четири грвакана овче сирене.
Навремето, когато домакинствата бяха големи и в селото имаше към петстотин къщи с хора в тях, на мегдана нямаше къде игла да падне. Сергиите се огъваха от какви ли не вкуснотии, млечните се редуваха с плодовите, а врявата бе направо оглушителна. В задната част на площада, веднага след сергиите със зеленчуци, се намираше тържището за добитък, където в сила бяха строги правила за обмяна, наложени още от далечните предци на маранци. Там кравата се заменяше за кон, едногодишен мози[12] – за две овце, свинята – за овца и овен, дойната крава за три кози, а отелилата се за вол.
За пазара пристигаха и цигани с каруци, които пъплеха на дълга върволица нагоре по склона на Маниш Кар, а после опъваха пъстрия си катун току до селото, изсипваха се на шумна шарена тълпа на мегдана, пазаряха се до припадък, все гледаха да задигнат нещо, но хванати на местопрестъплението, прихваха да се смеят и плащаха със жълтици, а после плъзваха по дворовете, за да гледат на карти и да молят да им дадат ненужните стари вещи. Надвечер, след като приключеха с търговията, се вдигаха и си тръгваха, оставяйки след себе си миризмата на дим и на огньове и далечното ехо на дрънкащи китари.