На големи празници пристигаше и пътуващ цирк, който взривяваше въздуха с настойчивия зов на зурната, опъваше над мегдана въже, пускаше по него въжеиграчи и те балансираха на него така, че чак ти секваше дъхът, а после хвърляха пръта и след като направеха салто, всеки път се приземяваше безпогрешно с тесните си ходила на неустойчивото въже, което – аха – и да се изплъзне изпод нозете им.
Долу, на избелели килимчета, постлани направо в прахта, седяха факири с тъмни лица и жълти очи, които свиреха на тръстиковите си дудуци и извличаха от тях провлечени омайващи звуци. Омагьосаните от свирнята змии се поклащаха в монотонен танц и хвърляха в свещен ужас зрителите, а край тях обикаляха продавачки на източни сладости, които метяха с дългите си поли боклуците из пазара и предлагаха фурми и сладкиши с невиждан по тези ширини сусам.
Но това беше много отдавна, във време оно, чак не му се вярваше на човек, а сега селото бе забравено завинаги от всички и се полюшваше сиротно като празна кобилица върху рамото на Маниш Кар. Мегданът се бе стеснил до размерите на напръстник: няколко сиромашки сергии и отмереното потракване на заровете, денят минаваше в безплодни разговори и спомени, а надвечер старците се разотиваха по домовете си, без да продадат нищо, и всеки си тръгваше със стоката си – нямаше смисъл да си ги разменят, защото всички бяха еднакви. На печалба бяха само Василий Кудаманц и Онавес Шалваранц, при първия можеше да си наточиш тъпия градински инвентар или ако доплатиш, да го замениш за нов, а при втория – да си напълниш кесията с тютюн.
Освен на съботния пазар човек можеше да се запаси с продукти и в бакалничката на Мукуч Германцанц. Два пъти в седмицата той запрягаше каруцата и поемаше към долината, откъдето докарваше по малко от всичко: захар, сол, ориз, фасул, кибрит, сапун, рибни консерви, малко дрехи, обувки, но само ако му поръчаха, с условието, че ако не стават, ще ги върне. Спасяваше ги най-вече с аптечни артикули – бинт, памук, йод, спирт.
В селото се лекуваха с билки и отвари, които приготвяше Ясаман Шяпканц. Старците гледаха с подозрение и явно неодобрение на обичайните лекарства.
Ясаман приготвяше отварите си всеки божи ден, задължително сутрин, преди изгрев слънце, или след залез. Докато жена му запарваше в пристройката на зимника билките, Ованес разбиваше на гъста пяна два жълтъка с няколко супени лъжици захар, правеше си силен чай, а после пушеше на отворения прозорец в кухнята и разглеждаше заплелите се в клоните на черницата бледи късчета прозрачно небе.
– Ох! – възкликваше доволно при всяка глътка. После се показваше до кръста през прозореца и викаше жена си: – Шяпканц! Ей, Шяпканц? Чуваш ли какво ти казвам? Ясаман Шяпканц!
– Какво, Ованес Шалваранц? – отвръщаше подразнена Ясаман.
Ованес се смееше.
Бяха най-забавната двойка в селото. Ясаман Шяпканц, иначе казано, от рода на Шяпката[13], и Ованес Шалваранц, от рода Шалварови.
Всеки род в Маран си имаше прякор. Най-често той бе смешен и забавен, понякога ироничен, но рядко и много обиден. Зависеше от това с какви дела, добри или недостойни, се е отличил човекът, чийто прякор после преминаваше по наследство и у потомците му.
Така например на младини прадядото на Ясаман често ходел на гости на братовчед си, звезда в един от академичните театри в долината. Братовчед му го водел по представления, запознавал го със светския живот, учел го как да се облича. Веднъж прадядо ѝ се прибрал от долината с нещо невиждано и предизвикателно според маранци на главата. На упоритите въпроси какво си е сложил той отвръщал предизвикателно: "Шяпка!" Затова му излязъл прякорът Шяпката, а потомците му се казваха Шяпканц.
Колкото до прякора на рода Шалваранц, тук историята бе съвсем друга. Дядото на Ованес тръгнал да воюва в световната война така, сякаш отива на празник: засукал мустак, надянал на главата си калпак, кръстосал патрондаша, обул си скъп-прескъп нов панталон. Е, да, така и не стигнал в полка си, попаднал под обстрел. Кракът му от коляното надолу бил обезобразен от заблудило се парче шрапнел, раната се оказала тежка и се наложило да ампутират част от ходилото, а след края на лечението да го демобилизират и да го пратят у дома. В лазарета дядото на Ованес, кой знае защо, се тюхкал не за осакатения си крак, а за новия панталон, който се наложило да изхвърли.