– Шалварите, шалварите – оплаквал се той на милосърдните сестри и на лекарите.
Оттам и тръгнало това Шалварите, а потомците му си останали с името Шалваранц.
В селото се шегуваха, че Ясаман и Ованес са си лика-прилика: допълват се като предмети от гардероба.
Ованес много обичаше да взима на подбив жена си и често се обръщаше към нея не на малко име, а с Шяпканц. Ясаман, разбира се, не му оставаше длъжна и тутакси му припомняше историята на онзи смотаняк, дядо му, успял да остане инвалид, без да е воювал и една-единствена минута.
Ето и днес, след като си размени с жена си дежурните любезности, Ованес си допуши цигарата и тъкмо понечи да се дръпне от прозореца, когато най-неочаквано се затръшна портичката. Той протегна врат, за да види кой е ранният гост. Към къщата с коса на рамо вървеше ковачът Василий, висок як човек – не мъж, а канара – с големи очи с цвят на угаснала пепел и с гъсти, рунтави вежди. Младееше много за своите шейсет и седем години: с изправен гръб, побелял, широкоплещест, с огромни непобедими пестници – веднъж, още като млад, дори уби заради един бас бика на Мукуч Германцанц. Мукуч руга много, но после от немай-къде се видя принуден да заколи животното за кавърма, не се престраши да иска пари от Василий, пък и нямаше смисъл, нали самият той като последен глупак се беше хванал да спори и с пяна на устата да доказва, че няма как да повалиш с юмрук цял бик.
– Искаш ли да ти покажа? – подсмихна се Василий.
– Искам, я!
Василий си свали жилетката, запретна над лактите ръкавите на архалука[14], отиде под навеса, където за забит в земята кол бе здраво завързан огромен гарвановочерен бик, който пръхтеше и клатеше огромна глава.
– После да не съжаляваш? – зашушукаха зад Мукуч съселяните му.
Но вместо да отговори, той само изпухтя пренебрежително. Василий се подсмихна още веднъж, вдигна пестник зад бика и го просна с точен удар в тила. След този случай никой от мъжете в селото не се престрашаваше да го предизвиква за юмручен бой, пък и да спори с него. Немногословен, винаги тих – няма да заговори, ако не го попиташ нещо, – Василий беше от онази порода мъже, които само с вироглавия си вид пораждаха у хората безусловно уважение.
– От веждите му чак захрмар[15] капе! – ето как се изказваха за такива хора маранци и цъкаха с език.
Понеже си беше по рождение скромен, Василий посрещаше уважението на съселяните си с ирония, макар и да не го показваше. Беше мрачен, понякога дори груб и несговорчив, но клиентите не се стряскаха от привидната му недодяланост – той се славеше като отличен ковач и като съвестен човек, ако купувачът нямаше възможност да плати, Василий се съгласяваше да изчака колкото трябва. Цялото село му дължеше пари, но той не напомняше на никого. След войната ковачницата бездействаше, почти нямаше работа, но Василий не роптаеше, "както другите, така и ние" – ето как отговаряше на вечните жалби на жена си, че не им достигат средства, и с това съвсем я изкарваше от кожата ѝ. Магтахине Якуличанц, с която Василий бе живял близо половин век, бе спретната и работлива, но твърде бъбрива – разгорещеше ли се, можеше да дърдори до припадък, като от време на време спираше за малко колкото да си поеме повечко въздух, Василий търпеше, търпеше, пък после я хващаше за лакътя, завеждаше я в най-далечната стая и я заключваше вътре.
– Щом се наговориш, ми кажи.
От безпардонното отношение на мъжа си Магтахине съвсем се разпалваше и на висок глас, така, че да я чуе най-вече той, започваше да се оплаква от горчивата си съдба, от баща си и майка си, които – колкото да се отърват от нея, са я омъжили за такъв недодялан селяндур, въпреки че са уредили в прилични семейства другите си дъщери, особено най-малката, своята любимка Шушаник, на която между другото са събрали и най-голяма зестра: три килима, две ракли с бельо, плодородна нива, три крави, свиня, двайсет кокошки носачки и толкова много злато, че ако тя си го сложела наведнъж, жалкият ѝ гръбнак щял да се прекърши, докато на Магтахине били дали два пъти по-малко зестра и не златни, ами сребърни накити, времето обаче сложило всичко на мястото му, явно като възмездие за несправедливото отношение на родителите им към Магтахине другите деца били напуснали първи света, по-големите сестри не оцелели в глада, единственият им брат загинал, ударен от гръм, а любимката Шушаник издъхнала от тежък пристъп на гръдна жаба, повърнала и се задавила, та на родителите им се наложило до края на дните си да разчитат на Магтахине и тя, разбира се, не ги подвела, винаги била до тях, предана и любеща, грижела се и им треперела като на писани яйца, когато баща ѝ вече не можел да ходи, изнасяла нощното гърне, слагала на петите на майка си компреси с горещ оцет, само и само да ѝ мине по-скоро мигрената, която след смъртта на Шушаник я мъчела по-често, но после си отишли и майка и баща ѝ, пръв издъхнал баща ѝ, и то в деня, когато дъщеря му навършила шейсет, и сега няма как, тя посреща рождените си дни на гробищата, където ходи да чисти гроба му, после си отишла и майка ѝ, но първо скъсала нервите на дъщеря си, понеже в края на живота си съвсем превъртяла, правела всичко под себе си, а после рисувала с каквото намерела отдолу по стените и подовете, налагало се да я държат заключена в стаята, за да не плъзне творчеството ѝ из цялата къща, след като починала, Магтахине собственоръчно смъкнала боята, за да ремонтира стаята, а стенописите по нещастните четири стени били доста, за разлика от мозъка дебелото черво на покойната работело отлично и безотказно, то оставало да не работи, това да не ти е, като да мислиш с главата си, но сега, когато роднините ѝ били измрели до последния, тя кукувала сам-сама, ако не се брои онзи селяндур, мъжът ѝ, с когото човек и две думи не може да си каже. Преди е могла да си побъбри през заключената врата поне с майка си, тя може и да е била чалната, но е знаела как да поддържа разговор, ти ѝ казваш едно, тя ни в клин, ни в ръкав ти отвръща друго, но това пак си е живо общуване и съпричастност, защо ли ѝ бе отредена такава горчива съдба никой да не я обича и да си отиде необичана като онова старо псе – ни да го застреляш, ни да го нахраниш, така и така ще пукне.